Предателството, което няма лице — историята на едно разбито доверие

— Кой е този номер? — попитах сама себе си, докато телефонът на Димитър вибрираше за пореден път посред нощ. Беше 23:47, а той спеше дълбоко до мен, сякаш светът му беше напълно спокоен. Вече от месеци усещах някаква студенина между нас, но винаги си казвах, че това е просто умората от работата и грижите за децата. Но тази нощ нещо в мен се пречупи.

Взех телефона му с треперещи ръце. Не съм от жените, които ровят в чужди телефони, но този път нещо ме тласна. Видях съобщение: „Пратих ти парите, както обещах. Благодаря ти, Дими.“ Подписано беше с „Галя“. Сърцето ми се сви. Галя беше бившата му жена. Знаех, че имат дете заедно, но винаги съм вярвала, че отношенията им са само заради малкия Мартин.

На следващата сутрин не издържах. Седнах срещу него на масата и го погледнах право в очите:
— Димитре, защо пращаш пари на Галя? Какво става?
Той се сепна, очите му се разшириха за секунда, после се опита да се усмихне:
— Ами… тя има нужда от помощ за Мартин. Знаеш как е…
— Не ме лъжи! Видях съобщението. Това не са пари за детето. Какъв е този кредит?

Тишината между нас стана непоносима. Чувах само тиктакането на часовника и учестеното си дишане. Най-накрая той промълви:
— Галя има кредит от времето, когато бяхме женени. Не може да го изплаща сама… Аз й помагам от време на време.

— От време на време?! — почти изкрещях. — Колко време вече го правиш? Колко пъти си ме лъгал?

Той наведе глава:
— Почти година… Не исках да те тревожа.

В този миг сякаш целият ми свят се срина. Спомних си всички онези вечери, когато се прибираше късно и казваше, че има работа. Спомних си как брояхме стотинките за нови обувки на дъщеря ни Ива, а той явно е изпращал пари на друга жена.

В следващите дни вкъщи цареше ледена тишина. Димитър се опитваше да говори с мен, но аз не можех да го погледна. Майка ми забеляза промяната и започна да ме разпитва:
— Какво става, Милена? Защо си толкова тъжна?
— Нищо, мамо… Просто съм уморена.

Но умората беше само част от истината. Чувствах се предадена не само като съпруга, а и като човек. Започнах да се чудя дали изобщо някога съм познавала мъжа до себе си.

Веднъж вечерта чух как Димитър говори по телефона в кухнята:
— Не мога повече така… Милена знае всичко…
Сърцето ми се сви още повече. Значи той все пак е осъзнал какво е направил. Но защо не дойде при мен? Защо не поиска прошка?

Дните минаваха в напрежение. Децата усещаха всичко — Ива започна да се затваря в себе си, а малкият Петър непрекъснато питаше защо тати не се смее вече.

Една неделя майка ми дойде на гости и не издържа:
— Милена, така не може! Ще се разболееш! Говори с него! Помисли за децата!

Събрах сили и една вечер седнахме с Димитър на балкона. Въздухът беше тежък от неизказани думи.
— Защо го направи? — попитах тихо.
Той въздъхна дълбоко:
— Страхувах се да ти кажа истината. Знаех, че ще се ядосаш… Но Галя щеше да остане без дом с Мартин. Не можех да ги оставя така.

— А нас? Нас кой ще ни спаси? — попитах през сълзи.
Той замълча. Погледна ме с онзи поглед, който някога ме караше да вярвам във всичко хубаво на света.
— Съжалявам…

Седяхме дълго в тишина. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Какво значи семейството? Къде свършва помощта и започва предателството? Можеш ли да простиш на някого, който е лъгал толкова дълго?

Сутринта станах по-уморена от всякога. Отидох на работа и цял ден мислех само за това как ще продължа напред. Колежката ми Мария ме дръпна настрани:
— Милена, виждаш ли се? Не си добре! Разкажи ми какво става!
Разказах й всичко. Тя ме прегърна и каза:
— Мъжете понякога мислят, че правят добро, но забравят за тези до себе си. Трябва да решиш дали можеш да живееш с тази истина.

Вечерта седнах пред огледалото и се загледах в себе си — в очите ми имаше болка, но и някаква нова сила. Реших да говоря открито с Димитър пред децата:
— Татко направи грешка. Но семейството ни трябва да реши заедно какво ще правим оттук нататък.
Ива ме прегърна силно:
— Мамо, аз те обичам!
Петър също се сгуши до мен.

Димитър плачеше тихо. За първи път го виждах толкова безпомощен.
— Ще направя всичко, за да ви върна доверието…

Не знам дали ще успея да простя напълно. Не знам дали някога ще мога пак да му вярвам така безрезервно. Но знам едно — понякога най-голямото предателство идва не от чуждите хора, а от тези, които обичаме най-много.

Кажете ми — бихте ли простили такава лъжа? Или има граници, които никога не трябва да бъдат прекрачвани?