Предателството на доверието: Истината за майка ми

– Мамо, пак ли не си яла? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато влизах в малката кухня на панелния ни апартамент в Люлин. Майка ми седеше на масата, с ръце скрити под брадичката, и гледаше през прозореца към сивия блок отсреща.

– Не съм гладна, Елице – отвърна тихо тя, без да ме погледне.

Стиснах зъби. От месеци насам всеки ден беше една и съща борба – да я убедя да яде, да вземе лекарствата си, да излезе поне за малко навън. След инсулта животът ни се сви до тази кухня и до болничните коридори. Аз работех на две места – сутрин в кварталната аптека, вечер в един малък магазин за дрехи. Всичко, което изкарвах, отиваше за нея: лекарства, храна, сметки. Или поне така си мислех.

– Ще ти направя чай – казах и се обърнах към котлона. Ръцете ми трепереха от умора и гняв. Бях на 28, а се чувствах като на 50. Приятелите ми от университета отдавна се бяха разпръснали по света, а аз останах тук – дъщерята, която не може да си позволи да мечтае.

– Елице… – гласът ѝ ме върна в настоящето. – Може ли да ми дадеш малко пари? Само 20 лева…

Погледнах я подозрително. Не беше първият път. Винаги имаше някакво обяснение – за лекарства, за сметките, за нещо дребно. Но този път нещо в гласа ѝ ме накара да се усъмня.

– За какво са ти?

– За… за хляб и кисело мляко. Ще сляза до магазина.

– Ще купя аз след работа.

Тя замълча. Въздухът между нас натежа от неизказани думи. Знаех, че ме лъже. Но не знаех защо.

Седмица по-късно намерих празните блистери от лекарства в кошчето – повече, отколкото трябваше да има. А после видях и малките хартийки от лотарийни билети, скрити между дрехите ѝ. Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам.

Вечерта я заварих в хола, с гръб към мен, втренчена в телевизора. На масата пред нея имаше още билети – изтъркани до дупка.

– Мамо… какво правиш? – гласът ми трепереше.

Тя се сепна, опита да скрие билетите, но беше късно.

– Само пробвах… Може би ще спечеля нещо…

– От кога е това? – попитах тихо.

– Отдавна… След като татко почина… Не мога без тръпката…

Седнах срещу нея и заплаках. Всичките ми усилия – двойните смени, безсънните нощи, отказаните срещи – всичко беше отивало за тази нейна тайна зависимост. Не за лекарства, не за храна. За билети.

– Защо не ми каза? – попитах през сълзи.

– Срам ме е… Ти си толкова силна… Аз съм слаба…

Дълго мълчахме. После тя започна да говори – за самотата след смъртта на баща ми, за страха от болестта, за празнотата вътре в себе си. Аз слушах и се чудех как съм могла да не забележа.

Минаха дни в мълчание и напрежение. Не можех да ѝ простя веднага. Всяка сутрин ставах с мисълта: „Днес ще бъда по-силна.“ Но вечерта пак плачех сама в стаята си.

Една неделя реших да поговоря с нея открито.

– Мамо, трябва да потърсим помощ. Не можем сами.

Тя кимна безмълвно. Започнахме да ходим при психолог в поликлиниката. Първите срещи бяха тежки – тя мълчеше или плачеше, аз се чувствах виновна и ядосана едновременно.

С времето започнахме да говорим повече – за миналото, за страховете ни, за това какво значи доверие. Научих се да прощавам бавно – ден след ден.

Днес майка ми е по-добре. Все още има дни, в които усещам сянката на старите навици, но вече не сме сами срещу тях.

Понякога се питам: ако бях разбрала по-рано, щях ли да я спася? Или щях просто да я изгубя по друг начин?

А вие бихте ли простили такова предателство? Какво е по-силно – любовта или болката?