„Продай къщата, за да си купим нова“, каза зет ми: История за дом, семейство и предателство

— Мамо, трябва да поговорим — гласът на дъщеря ми Мария трепереше, докато седеше срещу мен на масата в кухнята. Беше неделя следобед, а слънцето се опитваше да пробие през дантелените пердета. Зет ми, Ивайло, стоеше до нея с ръце в джобовете и поглед, който не можех да разчета.

— Какво има, Мария? — попитах, усещайки как нещо тежко се настанява в стомаха ми.

— Ивайло има предложение… — започна тя, но той я прекъсна.

— Галя, мисля, че е време да продадете тази къща. Да вземем парите и да си купим нов апартамент. По-удобен, по-модерен. Тук всичко е старо — каза той с равен тон, сякаш говореше за някаква вещ, а не за дома, в който съм израснала и отгледала децата си.

Погледнах го невярващо. Сърцето ми заби лудо. Тази къща беше всичко за мен — тук се ожених за покойния ми съпруг Петър, тук Мария направи първите си стъпки, тук празнувахме именни дни и Коледи. Всяка стая пазеше спомен.

— Не мога просто така да я продам — прошепнах. — Това е нашият дом.

Ивайло въздъхна раздразнено.

— Аз не се чувствам у дома тук. Всичко е твое, всичко е по твой вкус. Не съм направил нищо по къщата, защото не е моя. Ако я продадем и си купим нова, ще започнем начисто. Ще бъде и моя. Ще мога да сложа нещо от себе си.

Мария ме гледаше с влажни очи. Знаех, че е между чука и наковалнята. Обичаше ме, но обичаше и него. А аз се чувствах предадена от собственото си дете.

— Мамо… — прошепна тя. — Моля те…

Изправих се рязко и чашата с чай се разля по покривката.

— Не мога! Не мога просто така да изтрия целия си живот! — извиках. — За теб може би това са тухли и мазилка, но за мен това е всичко!

Ивайло млъкна. Мария избухна в сълзи и избяга в стаята си. Останах сама с болката си.

Седмици наред вкъщи цареше ледено мълчание. Мария се прибираше късно от работа, Ивайло почти не говореше с мен. Започнах да се питам дали съм егоистка. Дали не преча на щастието им? Но после виждах снимките по стените — Петър с Мария на ръце, аз с баба ми на двора, първата ни коледна елха… Как да ги изтрия?

Една вечер чух как Ивайло говори по телефона в коридора:

— Ако Галя не продаде къщата, няма как да вземем апартамента в „Лозенец“. Аз няма да живея повече тук като гост… Ще говоря с Мария.

Сърцето ми се сви. Значи всичко беше заради апартамента в „Лозенец“? Пари и престиж?

На следващия ден Мария ме помоли да поговорим насаме.

— Мамо, знам колко ти е трудно… Но Ивайло е прав. Трябва ни ново начало. Тук всичко ни напомня за миналото ти, а ние искаме свое бъдеще.

— А аз? Къде ще отида аз? — попитах тихо.

— Ще живееш с нас! Ще имаш своя стая! — каза тя ентусиазирано.

Погледнах я и разбрах — тя вече беше направила избора си. Аз бях просто пречка по пътя към мечтания им живот.

Започнах да се оглеждам за малки обяви за апартаменти под наем. Всяка вечер плачех тайно в леглото си. Споделих с най-добрата си приятелка Снежана:

— Снежи, чувствам се излишна в собствения си дом…

Тя ме прегърна:

— Не позволявай да те изгонят от живота ти! Това е твоят дом!

Но какво можех да направя? Мария все повече се отчуждаваше от мен. Ивайло ме гледаше като натрапник.

Една вечер ги чух да се карат:

— Не мога повече! Или тя продава къщата, или аз си тръгвам! — крещеше Ивайло.

Мария плачеше:

— Това е майка ми! Не мога просто така да я изхвърля!

— Тогава живейте двете! Аз няма да бъда вечният гост!

В този момент разбрах — не ставаше дума за дом или апартамент. Ставаше дума за власт и принадлежност. За това кой ще диктува правилата в семейството ни.

На следващата сутрин седнах с Мария на масата.

— Дъще, ако това ще те направи щастлива… ще продам къщата. Но помни — щастието не се купува с нов апартамент. А домът не е само стени и мебели.

Тя ме прегърна през сълзи:

— Обичам те, мамо…

Продадохме къщата след два месеца. Настаних се в малък двустаен апартамент в „Надежда“. Мария и Ивайло заживяха в новия си луксозен апартамент в „Лозенец“. Виждам ги рядко. Когато идват на гости, усещам празнина между нас, която никога няма да бъде запълнена.

Понякога нощем се питам: струваше ли си всичко това? Може ли един нов дом да заличи старите рани? Или просто изгубихме себе си по пътя към „по-доброто“ бъдеще?