Пюре, пиле и развод, който не се случи: Историята на Мария от софийския панелен блок

— Не мога повече така, Стефане! — гласът ми трепереше, докато държах лъжицата над тенджерата с картофено пюре. Въздухът в малката ни кухня беше наситен с миризма на запечено пиле и напрежение. Дъщеря ни, Ива, седеше на масата и рисуваше нещо с цветни моливи, сякаш не чуваше нищо. Но знаех, че чува. Децата винаги чуват.

Стефан не каза нищо. Само се обърна към прозореца, сякаш там навън, между панелите и мъглата, щеше да намери отговорите, които аз търсех в него. Беше късна есен, от онези вечери, когато дъждът барабани по ламаринените первази и ти се струва, че светът се свива до четири стени.

— Защо винаги трябва да се караме за глупости? — прошепнах по-скоро на себе си, отколкото на него. — Пюрето е безсолно, пилето е сухо… Но не за това става дума, нали?

Той въздъхна тежко. — Не знам вече какво искаш от мен, Мария. Работя по цял ден, прибирам се уморен… Ти си все недоволна.

— Не съм недоволна! — гласът ми се изви по-високо, отколкото исках. — Просто… просто съм уморена. От всичко. От това да се преструваме, че сме семейство, когато всъщност сме само двама непознати под един покрив.

Ива вдигна глава и ме погледна с онези големи кафяви очи, които беше наследила от баща си. Усмихнах ѝ се насила и ѝ подадох чинията с пюре. Тя кимна мълчаливо и продължи да рисува.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.

— Мамо, добре ли си? — попита тя веднага щом вдигнах.

— Добре съм — излъгах. — Готвим вечеря.

— Чух ви през стената… — прошепна тя. — Мария, не е нужно да търпиш всичко. Помниш ли какво ти казах за баща ти?

Стиснах телефона по-силно. Баща ми си беше тръгнал една зима преди много години и никога не се върна. Майка ми винаги казваше, че е по-добре така. Но аз никога не ѝ повярвах напълно.

— Не е същото — казах тихо.

— Може би е по-добре да си тръгнеш, преди да стане твърде късно — настоя тя.

Затворих телефона и се върнах в кухнята. Стефан вече беше седнал на масата и ядеше мълчаливо. Погледнах го — този човек, когото някога обичах до полуда, а сега едва разпознавах.

— Помниш ли първата ни вечеря тук? — попитах го неочаквано.

Той ме изгледа учудено. — Помня. Беше смешно… Пюрето пак беше безсолно.

За миг и двамата се усмихнахме. После тишината отново ни погълна.

След вечеря сложих Ива да спи. Тя ме прегърна силно.

— Мамо, ще се разведете ли със тати? — прошепна тя в тъмното.

Сърцето ми се сви. — Не знам, мило мое… Не знам.

Седнах на ръба на леглото ѝ и я гледах как заспива. В главата ми се въртяха думите на майка ми: „Може би е по-добре да си тръгнеш…“ Но дали беше така? Дали щях да повторя историята на нашето семейство? Или можех да променя нещо?

Върнах се в кухнята. Стефан миеше чиниите — рядкост за него.

— Мария… — започна той тихо. — Не искам да те губя. Просто… не знам как да бъда по-добър.

Погледнах го дълго. Виждах умората му, страха му… и собственото си отражение в очите му.

— И аз не знам — признах. — Но не можем да продължаваме така.

Той кимна. После седнахме един до друг на дивана в хола и дълго мълчахме. Телевизорът мърмореше някакъв сериал на заден план, а навън дъждът не спираше.

Мислех си за всички онези семейства в нашия блок — колко ли от тях живеят като нас? Колко ли жени всяка вечер си задават въпроса: „Да остана ли или да си тръгна?“ Колко деца усещат напрежението между родителите си и се страхуват от думата „развод“?

На следващата сутрин нищо не беше различно отвън — панелите бяха все така сиви, хората все така забързани. Но вътре у нас нещо се беше променило. Може би само малко, но достатъчно, за да усетя надежда.

Сега ви питам: Кога е по-добре да си тръгнеш? А кога трябва да останеш и да се бориш? Какво бихте направили на мое място?