„Радвам се, че ще имам дете, но си тръгвам” – Историята на една българска майка за изневярата и новото начало

– Не мога повече, Мария. Радвам се, че ще имам дете, но си тръгвам.

Гласът на Стефан беше тих, почти виновен, но думите му се забиха в мен като нож. Стоях в кухнята на малката ни къща в края на селото, с ръце върху корема си, където растеше нашето дете. Външният свят беше замръзнал – само тиктакането на стенния часовник и тежкото му дишане изпълваха стаята.

– Какво значи това? – прошепнах. – Стефане, аз съм бременна! Как можеш да ме оставиш точно сега?

Той не ме погледна. Взе якето си от стола и избягваше очите ми.

– Не е твоя вина. Просто… не мога повече. Всичко ми тежи. Има друга жена.

Светът ми се срина. Сякаш подът под краката ми изчезна. Не знаех какво да кажа. Само стоях и гледах празното място, където до преди миг беше той.

Следващите дни минаха като в мъгла. Майка ми дойде веднага щом разбра. Не каза нищо, само ме прегърна силно. Но баща ми… той не можеше да приеме случилото се.

– Срам ни донесе! – изкрещя една вечер, когато се прибрах от магазина. – Как можа да го изпуснеш? Как ще гледаш дете сама?

Сълзите ми се стичаха безшумно по бузите. Не знаех как да му обясня, че не съм виновна. Че не съм искала това. Че и аз съм разбита.

Селото беше малко и новините се разпространиха бързо. Съседките започнаха да ме гледат с други очи – едни със съжаление, други с осъждане.

– Горката Мария – шепнеха зад гърба ми на пазара. – Мъжът ѝ я оставил бременна. Сигурно тя е виновна.

Всяка сутрин излизах с наведена глава, страхувайки се от погледите и приказките. Само баба Пенка от съседната къща ми носеше топла супа и ме милваше по косата.

– Главата горе, чедо – казваше тя. – Мъжете идват и си отиват, но детето ти ще остане завинаги твое.

Майка ми се опитваше да ме окуражи, но виждах болката в очите ѝ. Тя също страдаше – заради мен, заради внучето си, заради това, че не може да върне времето назад.

Минаха месеци. Коремът ми растеше, а с него и страхът ми как ще се справя сама. Работех в местната библиотека на половин щат – парите едва стигаха за храна и сметки. Вечерите прекарвах сама пред телевизора или с книга в ръка, опитвайки се да не мисля за Стефан и новия му живот с другата жена.

Една вечер майка ми седна до мен на дивана.

– Мария, трябва да простиш на себе си – прошепна тя. – Няма смисъл да се обвиняваш. Ти си силна. Ще видиш.

Погледнах я през сълзи.

– Ами ако не мога? Ако не съм достатъчно добра майка? Ако всички са прави за мен?

Тя ме прегърна силно.

– Ще бъдеш най-добрата майка. Защото вече обичаш детето си повече от всичко.

Когато родих малкия Даниел, всичко се промени. Болката от предателството не изчезна, но се появи нова сила в мен. Гледах го как спи в креватчето и си обещах, че никога няма да го оставя да се чувства сам или нежелан.

Първите месеци бяха тежки – безсънни нощи, плач, умора до припадък. Но всяка усмивка на Даниел беше като слънчев лъч в мрака ми.

Стефан не дойде нито веднъж да го види. Прати пари по пощата два пъти и това беше всичко. Понякога го виждах на площада с новата му жена – изглеждаше щастлив, сякаш никога не е имал друго семейство.

Селото постепенно свикна с новата ми роля. Някои хора започнаха да ми помагат – баба Пенка гледаше Даниел, когато трябваше да отида на работа; съседът Иван ремонтира покрива ни без да поиска нищо в замяна.

Една вечер баща ми седна до мен на двора и дълго мълча.

– Прости ми, Мария – каза накрая тихо. – Не бях прав към теб. Горд съм с начина, по който се справяш.

Тези думи значеха повече от всичко друго. За първи път от месеци усетих топлина в сърцето си.

Днес Даниел е на три години – палаво момче с кафяви очи като моите. Животът ни не е лесен, но вече не се страхувам от хорските приказки. Научих се да вярвам в себе си и да обичам отново – първо себе си, после света около мен.

Понякога вечер стоя до прозореца и гледам звездите над селото ни. Мисля си за всички жени като мен – самотни майки, които са били предадени и осъдени от обществото. Колко ли още истории като моята има?

Дали някога ще спрем да виним жените за чуждите грехове? Или поне ще започнем да ги подкрепяме вместо да ги сочим с пръст?