Равносметка на една свекърва: Когато огледалото върне същото

„Мамо, моля те, ела да поседиш с Наоми. Имам висока температура и ужасно ме боли гърлото! Чувствам се толкова зле! Помогни ми!“

Гласът на Даниел трепереше по телефона, но аз стоях до прозореца, стискайки слушалката така, че кокалчетата ми побеляха. Навън валеше ситен дъжд, а в мен се бореха гняв и болка. „Съжалявам, Дани, но днес не мога. Имам работа.“

Мълчание. После тихо: „Добре, мамо…“

Затворих телефона и се отпуснах на стола. Сърцето ми биеше лудо. За първи път в живота си отказвах помощ на сина си. Но колко пъти аз съм звъняла, а те са ми отказвали? Колко пъти съм молила да видя внучката си Наоми, а Мария – снаха ми – ми е казвала: „Днес не е удобно“ или „Наоми е изморена“?

Преди две години Даниел се ожени за Мария. Млада, умна жена – учителка по английски в 134-то училище. Харесах я отначало. Но след сватбата нещо се промени. Всяка моя дума беше приета като намеса. Всеки съвет – като критика. А аз само исках да помогна.

Първият път, когато поисках да гледам Наоми за няколко часа, Мария ми каза: „Благодаря, но ще се справим сами.“ После започнаха да ме канят само по празници – и то за кратко. Веднъж дори чух как Мария казва на Даниел: „Майка ти пак ще ни се меси.“

Седях сама в двустайния апартамент в „Люлин“, където отгледах Даниел сама след смъртта на баща му. Всичко дадох за него – работех по две смени в шивашкия цех, за да не му липсва нищо. А сега… Сега бях излишна.

Преди месец паднах в банята и си ударих крака. Звъннах на Даниел – беше неделя сутрин. „Мамо, не можем да дойдем, Наоми е с хрема, а Мария има да проверява контролни.“ Преглътнах болката и си сложих лед сама.

Сега, когато той имаше нужда от мен, реших да направя нещо различно – да им покажа как се чувства човекът от другата страна.

На следващия ден Мария ми звънна: „Госпожо Иванова, Даниел е много зле, а аз трябва да отида до аптеката. Моля ви, може ли да дойдете за час?“

„Извинявай, Мария, но имам ангажимент. Надявам се да се оправите.“

Чух как въздиша тежко. „Разбирам.“

Вечерта седнах пред телевизора, но не можех да гледам нищо. Сълзите ми капеха по пуловера. Не беше лесно да бъда строга. Но трябваше ли винаги аз да съм тази, която се раздава?

След три дни Даниел ми прати съобщение: „Мамо, защо не искаш да ни помогнеш? Какво сме ти направили?“

Писах му: „Даниел, обичам ви много. Но понякога човек се уморява да бъде нужен само когато другите имат нужда от него.“

Не ми отговори.

Мина седмица. Вратата звънна – беше Мария с Наоми за ръка. Момиченцето ме прегърна силно.

Мария седна срещу мен и каза тихо:
– Госпожо Иванова… Знам, че напоследък не ви каним често. Просто… понякога се страхувам да не сбъркам като майка пред вас.
– Мария – прекъснах я аз – аз не съм тук да ви съдя. Само искам да бъда част от живота ви.
– Права сте – прошепна тя и очите ѝ се насълзиха.

Наоми ме хвана за ръката:
– Бабо, ще дойдеш ли утре на театъра?
– Ако мама и тате позволят – усмихнах се през сълзи.

Мария кимна:
– Ще се радваме.

Вечерта Даниел ми звънна:
– Мамо… Извинявай. Не сме осъзнавали колко си самотна. Ще се постараем да те включваме повече.
– Благодаря ти, Даниеле – казах тихо.

Седя сега до прозореца и гледам как дъждът спира. Понякога трябва да покажеш на хората какво е да си на твоето място, за да те разберат.

Но дали това е правилният начин? Или просто всички сме твърде горди да поискаме прошка навреме?

Как мислите – заслужаваме ли отношението, което даваме? Или трябва първи да направим крачката към помирение?