Разбито огледало: Миленината борба с предателството

— Не мога да повярвам, че пак закъсняваш! — изкрещях, докато Петър затваряше вратата след себе си. Часът беше почти полунощ, а аз седях на кухненската маса, стиснала чашата си с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Вече не броях колко пъти съм го чакала така — сама, в тъмното, с мисли, които ме разкъсваха отвътре.

— Милена, моля те, не започвай пак… — въздъхна той уморено и се опита да ме подмине, но този път не го пуснах.

— Къде беше? — Гласът ми трепереше. — Не ми казвай пак, че си бил на работа. Знам, че лъжеш.

Петър замръзна. За миг видях в очите му нещо като страх, но после лицето му се втвърди.

— Не ти дължа обяснения! — изсъска той и тръгна към спалнята.

Тогава разбрах. Истината ме удари като шамар. Всичко си дойде на мястото — късните вечери, скритите съобщения в телефона му, студенината в гласа му. Седнах на пода и заплаках така, както не бях плакала от години.

На следващия ден се събудих с подпухнали очи и тежест в гърдите. Децата вече бяха станали и гледаха телевизия в хола. Погледнах ги — малкият Алекс и по-голямата Мария. Те бяха моят свят. Не можех да позволя на болката да ме пречупи пред тях.

Взех телефона на Петър, докато той се къпеше. Сърцето ми биеше лудо. Прегледах съобщенията и снимките — и там беше тя. Красимира. Снимки от ресторанти, любовни думи, обещания за бъдеще заедно. Всичко се въртеше пред очите ми.

Когато Петър излезе от банята, го чаках с телефона в ръка.

— Знам всичко — казах тихо. — Колко време?

Той не отговори веднага. Седна на леглото и скри лицето си в ръцете.

— Две години… — прошепна най-накрая.

Две години! Две години лъжи, докато аз се борех за семейството ни, докато работех на две места, за да изплащаме кредита за апартамента в Люлин. Докато се грижих за болната му майка. Докато вярвах, че сме екип.

— Защо? — попитах през сълзи.

— Не знам… Просто… с теб всичко стана рутина. С нея се чувствам жив — каза той и ме погледна с празен поглед.

В този момент нещо в мен се счупи. Не само доверието ми към него, а и представата ми за себе си. Бях ли виновна? Бях ли станала скучна? Дали не бях достатъчно добра?

Майка ми дойде същата вечер. Видя ме разплакана и веднага разбра, че нещо не е наред.

— Миленче, какво става?

— Петър има друга… — прошепнах едва чуто.

Тя ме прегърна силно.

— Мило дете… Мъжете са такива. Но ти си силна. Трябва да мислиш за децата.

— Ами ако не мога? Ако не издържа?

— Ще издържиш! Защото си майка! — каза тя твърдо.

Дните минаваха като в мъгла. Петър спеше на дивана, а аз се опитвах да функционирам като нормален човек. На работа колежките ми шушукаха зад гърба ми — явно слуховете вече се бяха разнесли из офиса.

Една вечер Мария дойде при мен със сълзи в очите.

— Мамо, тате ще си тръгне ли?

Стиснах я в прегръдките си.

— Не знам, мило мое… Но каквото и да стане, аз винаги ще съм до теб и Алекс.

Петър започна да излиза все по-често. Вече не криеше връзката си с Красимира. Веднъж дори я срещнахме случайно в магазина до блока. Тя ме погледна с онзи надменен поглед на жена, която е сигурна в победата си.

В една безсънна нощ реших — няма да позволя тази история да ме унищожи. Започнах да ходя на психолог в кварталната поликлиника. Първите срещи бяха трудни — плаках много, обвинявах себе си, после него, после съдбата. Но постепенно започнах да виждам светлина.

Петър поиска развод. Подписах документите със студени ръце. Децата страдаха, но аз им показвах любов всеки ден. Намерих нова работа като учителка по литература в 119-то училище в София. Там срещнах хора, които ме подкрепиха истински.

Минаха месеци. Научих се да живея сама — да плащам сметките навреме, да поправям капещия кран сама, да водя Алекс на тренировки по футбол и Мария на уроци по пиано. Понякога вечер усещах празнотата до себе си в леглото, но вече не плачех толкова често.

Една сутрин срещнах Петър пред блока. Изглеждаше уморен и по-стар.

— Милена… Съжалявам — каза тихо.

Погледнах го спокойно.

— Аз вече простих. Но никога няма да забравя.

Сега знам коя съм. Не съм просто „бившата жена на Петър“. Аз съм Милена — майка, учителка, жена с достойнство и сила.

Понякога се питам: Колко от нас живеят с разбити огледала? Колко пъти трябва да бъдем предадени, за да повярваме отново в себе си?