Разделителната линия: Историята на един баща в елитно българско училище

– Татко, защо не мога да седя до Мария? – гласът на дъщеря ми Елица трепереше, докато държеше раницата си с две ръце пред входа на училището. Беше първият ѝ ден в новото, елитно училище в центъра на София. Аз, Георги Петров, успешен, но не особено показен предприемач, се гордеех, че мога да ѝ осигуря добро образование. Но още от първия миг усетих хладината на другите родители – костюмирани мъже и жени с чанти от лъскави марки, които ме гледаха сякаш съм попаднал тук по погрешка.

– Ще говорим вкъщи, Ели – прошепнах и я целунах по челото. Вътре в мен вече се надигаше буря.

Седмица по-късно получих покана за родителска среща. Влязох в класната стая и веднага усетих напрежението. Майката на Виктор – една от най-богатите фамилии в квартала – започна:

– Мисля, че трябва да помислим за разделяне на децата по интереси и възможности. Не е редно нашите деца да се разсейват с тези, които не могат да си позволят частни уроци или екскурзии.

Въздухът натежа. Погледнах към класната – госпожа Иванова, която изглеждаше смутена. Останалите родители кимаха мълчаливо. Само аз и още една майка – тази на Мария, приятелката на Елица – изглеждахме потресени.

– Извинете, но това ли е идеята за елитно образование? Да учим децата си да се делят? – гласът ми прозвуча по-силен, отколкото очаквах.

– Господин Петров, нека не драматизираме – намеси се бащата на Калоян. – Просто искаме най-доброто за нашите деца.

– А най-доброто означава ли изолация? – не се сдържах.

Срещата завърши с обещание за „допълнително обсъждане“. Но слуховете вече се носеха из коридорите. Децата започнаха да се групират – „нашите“ и „техните“. Елица се прибираше все по-мълчалива.

Една вечер я чух да плаче в стаята си. Влязох тихо.

– Татко, Мария каза, че вече не може да играе с мен. Майка ѝ казала, че ще имаме отделни занимания…

Сърцето ми се сви. Прегърнах я силно.

– Ще оправя всичко, обещавам ти.

На следващата родителска среща вече бях подготвен. Извадих документи за резултатите на децата от различни социални групи, писма от психолози за вредата от сегрегацията. Говорих страстно за ценността на различието и приятелството.

– Ако това училище ще дели децата ни, аз ще изтегля Елица и ще го направя публично! – заявих накрая.

Настъпи тишина. Майката на Виктор ме изгледа презрително:

– Вие може би не разбирате как работи този свят…

– Може би вие не разбирате какво значи да си човек! – отвърнах.

Думите ми предизвикаха буря. На следващия ден директорът ме извика в кабинета си.

– Господин Петров, разбирам позицията ви, но училището има спонсори… Не можем да си позволим скандали.

– Значи парите са по-важни от децата? – попитах горчиво.

Вечерта вкъщи жена ми Даниела ме посрещна с тревога:

– Георги, мислиш ли, че трябваше да се намесваш толкова остро? Ще ни изолират…

– Ако всички мълчим, кой ще говори за нашите деца? – отвърнах уморено.

След седмица получих писмо: „Уважаеми господин Петров, поради създалото се напрежение Ви молим да обмислите преместване на Вашето дете.“

Елица го прочете първа. Очите ѝ се напълниха със сълзи:

– Татко, това ли е моята вина?

Прегърнах я и ѝ обещах, че ще намерим по-добро място. Но вътре в мен бушуваше гняв и безсилие. Опитах се да говоря с други родители – някои ме подкрепиха тайно, но никой не посмя да застане открито до мен.

Преместихме Елица в друго училище – обикновено квартално школо. Там тя намери истински приятели и започна отново да се смее. Но аз още нося белега от тази битка.

Понякога нощем се питам: Дали направих правилното нещо? Или просто обрекох дъщеря си на още повече изпитания? Кога обществото ни ще спре да дели децата по портфейли и ще започне да ги цени по сърцата им?