Раздяла: Болката на една баба, откъсната от внучката си

— Мамо, не можеш да продължаваш да се месиш в живота ни! — гласът на Мария трепереше от гняв, а очите ѝ хвърляха искри. Стоях насред хола ѝ, стиснала ръцете си толкова силно, че ноктите ми се впиваха в дланите. Зоя, моята малка слънчева Зоя, се беше скрила зад дивана и ме гледаше с огромни, уплашени очи.

— Мария, моля те… Аз само исках да помогна. Ти работиш толкова много, а Зоя има нужда от някого до себе си — прошепнах аз, опитвайки се да овладея гласа си. Но думите ми увиснаха във въздуха като тежък облак.

— Не искам повече да те виждам тук! — извика тя. — Винаги знаеш по-добре, винаги критикуваш! Не си спомняш ли какво беше детството ми? Не искам същото за Зоя!

Това беше като шамар. Не очаквах да чуя тези думи от собствената си дъщеря. Да, бях строга майка. Да, понякога не намирах правилните думи. Но никога не съм искала да ѝ навредя. Всичко правех заради нея — и сега заради Зоя.

Вратата се затръшна зад мен. Останах на стълбището, с разтреперани крака и сълзи, които пареха бузите ми. В този момент разбрах, че нещо се счупи между нас.

Дните след това бяха като мъгла. Опитвах се да се свържа с Мария — звънях, писах ѝ съобщения, оставях подаръци пред вратата. Всичко беше напразно. Не получих нито един отговор. Съседите ме гледаха със съжаление, а приятелките ми от пенсионерския клуб само поклащаха глави: „Ще ѝ мине, Виктория. Децата са такива.“

Но не ѝ мина. Минаха седмици, после месеци. Не виждах Зоя, не чувах гласа ѝ, не усещах малките ѝ ръчички около врата си. Всяка вечер гледах снимките ѝ на телефона и се чудех какво ли прави — дали още обича да рисува котки, дали още се страхува от тъмното.

Една сутрин получих писмо от адвокат. Мария беше подала молба за ограничителна заповед срещу мен — твърдеше, че влияя зле на Зоя, че я обърквам и настройвам срещу нея. Прочетох писмото десетки пъти, ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах листа.

— Не може да е истина… — шепнех сама на себе си. — Това е моята дъщеря… моята внучка…

В следващите седмици животът ми се превърна в кошмар. Трябваше да се явя в съда — за първи път в живота си. Съдията ме гледаше строго над очилата си:

— Госпожо Николова, разбирате ли сериозността на ситуацията? Дъщеря ви твърди, че сте заплаха за психическото здраве на внучката си.

— Никога не бих наранила Зоя! — извиках аз през сълзи. — Тя е всичко за мен!

Мария стоеше отсреща — непроницаема, студена като камък. Не погледна към мен нито веднъж.

Съдът реши в нейна полза. Забраниха ми да доближавам дома им и училището на Зоя. Всяка сутрин минавах покрай блока им с надеждата да я зърна през прозореца — но завесите винаги бяха спуснати.

Приятелките ми започнаха да ме избягват — страхуваха се да не ги въвлека в скандала. Брат ми Георги ми каза:

— Виктория, остави ги на мира. Ще се оправят нещата с времето.

Но времето само задълбочаваше раната. На рождения ден на Зоя изпекох любимата ѝ торта с ягоди и я оставих пред входа им с бележка: „Обичам те, баба.“ На следващия ден тортата беше изчезнала — но не знам дали я е получила или Мария я е изхвърлила.

Всяка вечер разговарях със себе си:

— Къде сбърках? Защо Мария ме мрази толкова? Дали съм била твърде строга? Или твърде настойчива? Можех ли да бъда по-добра майка?

Понякога сънувам Зоя — тича към мен в парка, прегръща ме и ми казва: „Бабо, липсваш ми.“ Събуждам се с мокри бузи и празно сърце.

Един ден получих писмо от училището ѝ — покана за изложба на детски рисунки. Зоя беше нарисувала голямо слънце и две жени, които се държат за ръце. Под картината пишеше: „Мама и баба“. Стоях пред рисунката дълго време и плаках безутешно.

Сега живея в очакване на чудо — може би някой ден Мария ще ми прости; може би Зоя ще порасне и ще ме потърси сама. Но времето лети, а аз остарявам все повече.

Понякога се питам: заслужава ли си гордостта ни да разбива семейства? Колко болка може да понесе едно сърце преди да спре да обича?

Ще ми простите ли някога? Или ще остана само спомен в детството на внучката си?