Рожден ден с горчив вкус: Когато изневярата срещне неочакван обрат

„Ти наистина ли мислиш, че не знам?“ — гласът на Мария проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, с чаша кафе в ръка, а ръцете ми трепереха. Беше рожденият ми ден, но въздухът беше натежал от напрежение, което не можех повече да игнорирам.

Последната година беше като мъгла — работа до късно, измислени командировки, телефонът ми винаги обърнат с екрана надолу. Мария, жена ми от десет години, се беше превърнала в сянка в собствения ни дом. А аз… аз бях виновникът. Виновен за това, че се оставих да бъда увлечен от Ива — колежката ми от счетоводството, която ме караше да се чувствам млад и желан. С нея всичко беше лесно, без тежестта на отговорностите и рутината.

Днес обаче реших да направя нещо безумно — поканих Ива на рождения си ден. Не у дома, разбира се, а в малко заведение в центъра на София, където щяхме да се съберем с няколко приятели. Мария настояваше да празнуваме вкъщи, но аз измислих поредното оправдание: „Мило, тази година искам нещо различно. Само близък кръг.“

Тя кимна, но очите ѝ останаха празни. Не попита кой ще дойде, не настоя да покани свои приятели. Просто се затвори в себе си. Може би тогава трябваше да разбера, че нещо не е наред.

Вечерта настъпи. В заведението вече бяха Петър и Даниела — стари приятели от университета, и Ива, която пристигна последна, облечена в червена рокля, която никога не бях виждал преди. Усмихна ми се заговорнически и седна до мен. Всичко вървеше по план — смяхме се, пихме, разказвахме си истории от миналото.

Изведнъж телефонът ми вибрира. Съобщение от Мария: „Знам всичко. Ще те чакам вкъщи.“

Сърцето ми заби лудо. Опитах се да се усмихна, но ръцете ми се изпотиха. Ива ме погледна въпросително:

– Добре ли си?
– Да… просто малко съм уморен.

Не можех да остана повече. Извинявайки се на всички, излязох навън и поех към вкъщи. Вратата беше отключена. Влязох тихо и я намерих в хола, седнала на дивана със снимки в ръка.

– Колко време? – попита тя без да ме поглежда.
– Мария…
– Колко време?
– Около шест месеца…

Тя се засмя горчиво:
– Шест месеца? А аз си мислех, че съм луда…

Седнах срещу нея, неспособен да кажа каквото и да е. Тогава тя извади плик и го плъзна по масата към мен.

– Това е за теб. Честит рожден ден.

Отворих го — вътре имаше снимки на мен и Ива, направени явно без мое знание. На гърба на всяка снимка беше написана дата. Мария беше знаела през цялото време.

– Защо не ми каза по-рано? – прошепнах.
– Защото чаках да видя дали ще имаш смелостта сам да признаеш.

Мълчахме дълго. После тя стана и тръгна към спалнята.

– Ще спя при майка ми тази вечер. Утре ще говорим.

Останах сам сред тишината на празната ни къща. Телефонът ми звънна — Ива. Не вдигнах. За първи път от месеци почувствах истинска вина и страх.

На следващия ден Мария се върна рано сутринта. Седнахме един срещу друг на кухненската маса.

– Какво ще правим сега? – попита тя тихо.
– Не знам… – отвърнах аз честно.
– Аз знам – каза тя твърдо. – Ще се разделим за известно време. Имам нужда да помисля дали мога да ти простя.

В този момент осъзнах колко много съм изгубил заради едно мимолетно увлечение. Спомените ни, домът ни, дори малките ни ритуали – всичко изглеждаше безвъзвратно разрушено.

Минаха седмици. Опитвах се да ѝ пиша, да ѝ звъня, но тя рядко отговаряше. Виждах я само когато идваше да вземе някои свои вещи или когато трябваше да говорим за децата (имаме две момчета – Виктор и Мартин). Те усещаха напрежението, макар че се опитвахме да го скрием.

Една вечер Виктор ме попита:
– Тате, ти вече не обичаш мама ли?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах го силно и му казах само:
– Обичам ви всички много.

С времето започнах да осъзнавам колко празен е животът без семейството ми. Ива изчезна от живота ми толкова внезапно, колкото беше дошла. Останах сам със себе си и вината си.

Днес, година по-късно, все още се боря с последиците от собствените си избори. Мария все още не е сигурна дали може да ми прости напълно. Децата вече са по-големи и разбират повече, отколкото бих искал.

Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Може ли една лъжа да унищожи цял живот? Как бихте постъпили вие на мое място?