Съботната сутрин, която разби доверието ми – Историята на Зорница от кварталния супермаркет

– Госпожо, извинете, но плащането не минава. Може ли да проверите картата си? – гласът на касиерката ме върна рязко в реалността. Бях се унесла в мисли, докато подреждах покупките си в торбата. Претърсих чантата си, после джобовете на якето. Портфейлът ми го нямаше. Сърцето ми заби лудо.

– Не може да бъде… – прошепнах, а ръцете ми трепереха. В главата ми се завъртяха всички възможни сценарии: дали съм го оставила вкъщи, дали съм го изпуснала по пътя, или… не, невъзможно е някой да го е взел тук, в нашия квартален супермаркет, където всички се познаваме.

– Искате ли да проверим камерите? – предложи касиерката Мария, с която често си разменяхме по някоя шега. Кимнах безмълвно. В този момент зад мен вече се беше образувала опашка и чувах недоволни въздишки. Познатият глас на съседката ми леля Пенка се обади:

– Зорнице, какво става, мила? Да не си забравила нещо?

– Портфейлът ми го няма… – едва успях да кажа.

– Ех, тия млади хора! Все бързат, все забравят! – изсмя се тя, но после видя лицето ми и млъкна.

Управителят на магазина, бай Стефан, ме покани в офиса. Гледахме записите от камерите. Видях себе си как ровя в чантата си, после как някакъв мъж с тъмно яке минава плътно зад мен. Не го познах. Не беше от квартала. Бай Стефан поклати глава:

– Напоследък идват разни хора отвън… Не е като едно време.

Излязох от магазина с празни ръце и още по-празно сърце. По пътя към вкъщи се чудех как ще обясня на майка ми и баща ми какво се е случило. Те винаги са ме учили да внимавам, да не се доверявам лесно, а аз все им казвах, че светът не е толкова лош.

Вкъщи майка ми ме посрещна с усмивка:

– Купи ли всичко за мусаката?

– Мамо… портфейлът ми го няма. Откраднаха го в магазина.

Усмивката ѝ изчезна. Баща ми дойде от другата стая и веднага започна:

– Казах ти да не носиш всичко в една чанта! Картите, личната карта… Сега какво ще правим? Ще трябва да ходим до полицията!

– Татко, не съм виновна… – опитах се да се защитя.

– Не си виновна?! А кой е виновен? Все някой друг ти е крив! – гласът му беше остър като нож.

Майка ми сложи ръка на рамото ми:

– Спокойно, ще оправим нещата. Но трябва да си по-внимателна.

Седнах на леглото си и се разплаках. Чувствах се безпомощна и сама. Приятелят ми Петър ми писа по вайбър:

„Какво става? Чух от майка ти за портфейла.“

„Не знам… Чувствам се ужасно. Все едно вече не мога да вярвам на никого.“

„Ела утре у нас, ще поговорим.“

На следващия ден отидох при Петър. Той ме прегърна и каза:

– Зори, това може да се случи на всеки. Не си виновна ти.

– Но защо точно на мен? Винаги съм вярвала, че хората тук са добри. Че сме като едно семейство.

– Времената се променят… – въздъхна той.

Вечерта майка ми седна до мен в кухнята и тихо каза:

– Зорнице, знам че ти е тежко. Но трябва да продължиш напред. Не позволявай на един лош човек да промени доброто в теб.

Погледнах я през сълзи:

– Ами ако вече не мога да вярвам на никого? Ако винаги гледам с подозрение дори към съседите?

– Това е избор, който само ти можеш да направиш – отвърна тя.

След седмица получих обаждане от полицията – намерили портфейла ми изхвърлен до контейнер в другия край на града. Всичко ценно липсваше, но личната карта беше там. Отидох с баща ми да го взема. По пътя той мълчеше дълго, после каза:

– Извинявай, че ти се скарах. Просто много се притесних.

– Знам, тате. И аз съм уплашена.

Вечерта седях сама в стаята си и гледах през прозореца към осветените прозорци на съседите. Замислих се колко лесно може един миг да промени всичко – доверието, сигурността, усещането за дом.

Сега всеки път, когато минавам покрай супермаркета, усещам стягане в гърдите. Поздравявам Мария и бай Стефан, но вече не гледам хората със същите очи.

Питам се: Дали някога ще мога отново да вярвам истински? Или този страх ще остане завинаги част от мен? Какво бихте направили вие на мое място?