Съдиите на бъдещите снахи: Историята на една рокля и много предразсъдъци

– Не мога да повярвам, че ще излезеш така! – гласът на баща ми прониза утрото, докато стоях пред огледалото в коридора. Бях облякла новата си лятна рокля – синя, с малки бели цветя, малко по-къса от обичайното, но нищо скандално. Майка ми се появи зад него, стиснала устни, сякаш се опитваше да преглътне нещо горчиво.

– Може би трябваше да облечеш нещо по-семпло, Мария – прошепна тя, сякаш се страхуваше да не я чуя.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Петър – приятелят ми от две години. Той настояваше да ме запознае с родителите си тази вечер. Сърцето ми биеше лудо – не само заради срещата, а и заради напрежението у дома. Знаех, че родителите му са традиционни хора от Пловдив, а майка му – госпожа Стефка – беше известна с критичния си поглед към всичко и всички.

– Мария, не забравяй, че първото впечатление е най-важно – каза баща ми, докато си сипваше кафе. – Особено ако искаш да станеш част от тяхното семейство.

– Татко, това е просто рокля! – отвърнах аз, но думите ми увиснаха във въздуха. Виждах как майка ми ме гледа с тревога. Знаех, че тя също е минала през подобни изпитания преди години.

Вечерта дойде по-бързо, отколкото очаквах. Петър ме посрещна на входа на блока им с усмивка, но очите му пробягаха по роклята ми.

– Изглеждаш прекрасно… но майка ми… знаеш я…

– Не се притеснявай – опитах се да се усмихна уверено. – Ще бъда себе си.

Влязохме в апартамента им. Госпожа Стефка ни посрещна с хладна усмивка и веднага ме огледа от глава до пети.

– А, Мария… Много модерна рокля – каза тя с онзи тон, който уж е комплимент, но всъщност е упрек.

Петър се опита да разведри обстановката:

– Мамо, Мария много обича цветята. Затова избра тази рокля.

– Цветята са хубаво нещо – отвърна тя сухо. – Но понякога трябва да знаем кога да ги носим.

Вечерята мина в напрегнато мълчание. Господин Иванов – бащата на Петър – също хвърляше коси погледи към мен. Разговорът се завъртя около новините от деня. Изведнъж господин Иванов повдигна темата за женската мода:

– По телевизията пак спорят за това как жените се обличат. Едно време всичко беше по-скромно…

Госпожа Стефка кимна:

– Днешните момичета мислят само за външния вид. А после се чудят защо не ги приемат сериозно.

Петър ме погледна извинително. Аз стиснах зъби и реших да не мълча:

– Може би е време да приемем, че човекът не се определя само от дрехите си. Важно е какъв е отвътре.

Настъпи тишина. Госпожа Стефка ме изгледа строго:

– Може би си права… Но когато станеш част от едно семейство, трябва да уважаваш неговите традиции.

В този момент осъзнах колко дълбоко са вкоренени тези предразсъдъци. Не само майките съдят бъдещите снахи – бащите също имат мнение, а често и по-остро.

След вечерята Петър ме изпрати до асансьора.

– Съжалявам… Просто са такива…

– Не е нужно да се извиняваш за тях – казах тихо. – Но трябва ли винаги да се променяме заради другите?

Вкъщи майка ми ме чакаше будна.

– Как мина?

– Както очаквах… Всички бяха съдии. Не само майка му.

Тя въздъхна:

– И аз минах през това с баба ти… Но после разбрах, че ако не се бориш за себе си, никой няма да го направи вместо теб.

Легнах си с мисълта колко трудно е да бъдеш приета такава, каквато си. В България все още живеем с усещането, че трябва да се вписваме в чужди представи за приличие и морал. Но колко дълго още ще позволяваме на другите да определят кои сме?

Може би най-важният въпрос е: Кога ще спрем да съдим хората по външния им вид и ще започнем да ги приемаме такива, каквито са? А вие как бихте реагирали на мое място?