Сълзи на прага: Година без внучката ми

– Не мога повече, Петре! – гласът ми трепери, а ръцете ми стискат дръжката на вратата. – Пенсията ми не стига дори за лекарствата, как очакваш да ти давам още пари?

Синът ми ме гледа с онзи поглед, който помня от детството му – когато нещо не става по неговата. Но сега е мъж, баща, а аз съм само една стара жена, която се опитва да оцелее. Внучката ми, малката Ива, стои в ъгъла и рисува нещо с цветни моливи. Сърцето ми се къса – заради нея бих дала всичко, но вече нямам какво.

– Ако не можеш да помогнеш, по-добре не идвай повече – изрича Петър студено. – Не искам Ива да вижда как се караме.

Вратата се затваря зад мен с трясък. На стълбището се спъвам в собствените си сълзи. Вече година не съм виждала Ива. Не знам дали още ме помни, дали пита за мен, дали й липсвам. Всеки ден се будя с мисълта за нея и за Петър – моето момче, което отгледах сама след като баща му ни напусна. Работех на две места, чистех стълбища, шиех нощем, само и само да не му липсва нищо.

Пенсията ми е 540 лева. Сметките растат, лекарствата поскъпват. В началото давах на Петър по 100 лева на месец – „за Ива“, казваше той. После поиска повече. „Мамо, трудно е, всичко е скъпо.“ Знам го. Но когато отказах, той просто спря да ми вдига телефона.

В квартала всички ме познават като „бабата с плитките“. Преди всяка събота водех Ива в парка до пазара. Купувах й геврек и сокче, тя ме държеше за ръка и разказваше какво е научила в детската градина. Сега минавам покрай люлките и гледам другите баби с внучетата им. Чувствам се празна.

Съседката ми леля Ваня ме пита:
– Марийке, защо не идва вече малката?
– Петър е зает… – лъжа аз и бързам да се прибера.

Вечер сядам до прозореца и гледам към блока отсреща. Там живеят Петър и Ива. Светлината в кухнята им свети до късно. Понякога си представям как Ива стои до прозореца и маха към мен. Но знам, че това е само в главата ми.

Преди месец опитах да говоря с Петър. Отидох до тях с торба домашни курабийки – любимите на Ива.

– Мамо, казах ти да не идваш! – отвори той вратата едва-едва.
– Петре… донесох сладки за Ива…
– Не ни трябват! – затвори вратата пред лицето ми.

Седнах на пейката пред блока и плаках дълго. Минаха хора, някои ме поздравиха, други ме подминаха. Никой не знае какво боли повече – самотата или това, че си живял за някого цял живот, а после той те зачерква.

Понякога се питам: къде сбърках? Дали го разглезих? Дали трябваше да бъда по-строга? Или просто времената са такива – всеки мисли само за себе си?

Сестра ми Катя ми казва:
– Марийке, остави го! Ще му мине…
Но аз знам Петър. Той е инатлив като баща си.

Веднъж срещнах Ива на улицата с майка й – бившата жена на Петър. Малката ме видя и се затича към мен:
– Бабо! Кога ще дойдеш пак у нас?
Майка й я дръпна рязко:
– Не може сега, Иве!
Погледнах я умолително:
– Моля те… само за малко…
Тя поклати глава:
– Петър не иска.

Вечерите са най-тежки. Седя сама в кухнята, гледам снимките на Ива по стените – първата й усмивка, първата й стъпка, първият й рожден ден. Понякога говоря на снимките:
– Прости ми, бабино момиче… Ако можех, щях да ти дам целия свят.

Писах писмо на Петър. Дълго го държах в чекмеджето:
„Сине, знам че ти е трудно. Но и на мен не ми е лесно. Обичам те и винаги ще съм тук за теб и Ива. Моля те, позволи ми поне да я виждам.“
Не получих отговор.

Скоро ще стане година откакто не съм прегръщала внучката си. Понякога си мисля да отида при социалните служби или при психолог – но ме е срам. Как ще кажа на непознати, че синът ми ме е изгонил от живота си заради пари?

В кварталния магазин продавачката ме пита:
– Марийке, защо си така тъжна?
– Всичко е наред… – усмихвам се фалшиво.

Но нищо не е наред.

Сега живея ден за ден. Плета пуловерчета за Ива и ги прибирам в шкафа – може би някой ден ще мога да й ги дам. Моля се всяка вечер Бог да омекоти сърцето на Петър.

Понякога се чудя: заслужава ли една майка такава самота? Къде свършва дългът към децата ни и къде започва техният към нас? Ако бях продължила да давам пари, щях ли още да виждам внучката си? Или щях просто да отлагам неизбежното?

Кажете ми… има ли изход от тази болка или просто трябва да се науча да живея с нея?