Сълзи по прага: Година без внучката ми

— Мамо, ако не можеш да помогнеш повече, по-добре не ми се обаждай! — думите на сина ми Димитър още кънтят в ушите ми. Стоях в коридора на панелния апартамент, с телефон в ръка, а сърцето ми се свиваше като изстискан лимон. Не можех да повярвам, че всичко се свежда до това — до парите, които вече не можех да давам.

Преди година животът ми беше различен. Всяка събота сутрин чаках малката Ани на спирката пред блока. Тя тичаше към мен с развети плитки и вик: „Бабо, бабо!“. Печах й мекици, четяхме приказки, а вечер я изпращах с целувка и обещание, че пак ще дойде. Но пенсията ми започна да не стига — сметките растяха, лекарствата поскъпваха. Казах на Димитър, че вече не мога да му давам по 200 лева всеки месец. Той замълча. После започнаха студените разговори. После — никакви.

— Мамо, ти не разбираш — каза ми веднъж по телефона. — Аз и Галя едва се справяме. Ако не помагаш, няма как да идва Ани при теб. Не искам да я стресирам с твоите проблеми.

— Но аз съм й баба! — извиках през сълзи. — Не мога ли поне да я чуя?

— Не е подходящо — отряза ме той.

Оттогава мина година. Всяка сутрин поглеждам снимката на Ани на шкафа до телевизора. Усмихва се с липсващо зъбче, а аз си спомням как я учех да брои на пръсти. Сега броя дните без нея.

Съседката ми леля Пенка ме гледа със съжаление:

— Марийке, не може така! Дете е това, ще порасне и ще те потърси.

— Ами ако не ме потърси? Ако Димитър й наговори лоши неща за мен? — питам я аз.

— Майка си му! Как можа така да те изостави?

Не знам. Димитър беше добро дете. След като баща му почина, аз го отгледах сама. Работех в шивашкия цех по 12 часа, за да има обувки и учебници. Когато се ожени за Галя, им помогнах с пари за обзавеждането. После дойде Ани — най-голямата ми радост. Но сега сякаш всичко е било напразно.

Понякога се улавям, че се ядосвам на себе си. Може би съм го разглезила? Може би трябваше да бъда по-строга? Но как се отказваш от детето си?

Веднъж срещнах Галя на пазара. Тя ме подмина като непозната. Опитах се да я настигна:

— Гале, моля те… Кажи ми как е Ани!

Тя само ме изгледа студено:

— Не е моя работа да оправям вашите отношения.

Останах с празни ръце сред сергиите с домати и чушки. Хората ме гледаха, но никой не каза нищо.

Вечерите са най-тежки. Сядам до прозореца и гледам към детската площадка пред блока. Чувам смях, виждам деца с бабите си… А аз? Аз съм сама.

Писах писмо на Димитър. Обясних му всичко — колко ми липсва Ани, колко ме боли от неговото мълчание. Оставих го в пощенската му кутия. Отговор нямаше.

Понякога си мисля да отида до училището на Ани и да я видя отдалеч. Но се страхувам — ако ме види и се разстрои? Ако Галя разбере и стане още по-лошо?

Сестра ми Катя казва:

— Марийке, трябва да се бориш! Не може така да те изтрият от живота й!

Но как? Законът е на страната на родителите. А аз съм просто една стара жена с малка пенсия и голяма болка.

Скоро ще стане година откакто не съм виждала внучката си. Понякога си представям как един ден ще звънне на вратата ми:

— Бабо, защо не идваше при мен?

Какво ще й кажа тогава? Че любовта понякога не стига? Че понякога децата забравят жертвите на родителите си?

Може би някой ден Димитър ще разбере какво е да си сам… Но дали тогава няма да е късно?

Кажете ми — заслужава ли една майка такава самота? Какво бихте направили на мое място?