Сълзи по телефона: Когато дъщеря ми звъни само за пари

– Мамо, пак ли ще ми държиш сметка? – гласът на Мария трепери от другата страна на линията, а в мен се надига познатата буца в гърлото. Стоя до прозореца в малката ни кухня в Пловдив, гледам как дъждът се стича по стъклото и се чудя кога телефонните разговори с дъщеря ми се превърнаха в изпитание, а не в радост.

– Не ти държа сметка, Мария. Просто питам как си. Не сме се чували от две седмици… – опитвам се да не звуча укорително, но думите ми увисват във въздуха.

– Добре съм. Но имам нужда от малко помощ. Този месец не ми стигат парите за квартирата. Може ли да ми преведеш 300 лева? – казва тя бързо, сякаш се страхува да не я прекъсна.

Сърцето ми се свива. Знам, че ако кажа „да“, разговорът ще приключи за секунди. Ако кажа „не“, ще чуя обвинения и ще затвори ядосана. Вече не помня кога за последно Мария ми се обади просто да ме попита как съм или да ми разкаже нещо хубаво от деня си.

– Ще говоря с баща ти, Мария. Ще видим какво можем да направим – отговарям тихо.

– Благодаря ти, мамо! Много си добра! – гласът ѝ вече е по-весел, но знам, че това е краят на разговора ни за днес.

Оставям телефона на масата и усещам как сълзите напират. Петър, мъжът ми, влиза в кухнята и ме поглежда с онзи измъчен поглед, който виждам все по-често напоследък.

– Пак ли Мария? – пита той тихо.

Кимвам. Не искам да говоря. Не искам да спорим пак за едно и също – дали трябва да ѝ помагаме безкрайно или да я оставим сама да се справя. Петър е по-строг от мен. Казва, че я разглезихме, че трябва да ѝ покажем граници. Аз… аз просто не мога да ѝ откажа. Тя е единственото ни дете.

– Не можем всеки месец да ѝ пращаме пари – казва той с въздишка. – Пенсиите ни не стигат. А тя дори не пита как сме.

– Знам… – прошепвам. – Но ако не ѝ помогнем, кой ще го направи?

Петър поклаща глава и излиза от стаята. Оставам сама със спомените си – за онова малко момиченце с плитки, което тичаше към мен с разперени ръце и ме наричаше „най-добрата майка на света“. Какво се случи с нас? Кога се отчуждихме толкова?

Вечерта сядаме двамата пред телевизора, но никой не гледа екрана. Мислите ни са другаде. Петър мълчи, а аз прехвърлям в ума си всички разговори с Мария през последните години. Всички започват по един и същи начин: „Мамо, имам нужда от помощ.“

На следващия ден отивам до банката и превеждам парите. Пиша ѝ съобщение: „Изпратих ти парите. Обади се, когато имаш време.“ Отговор няма.

Минават дни. Петър става все по-намръщен, а аз все по-уморена. Една вечер той избухва:

– Не виждаш ли, че тя ни използва? Само когато има нужда от пари се сеща за нас! Не ти ли тежи това?

– Тежи ми! – извиквам аз през сълзи. – Но тя е нашата дъщеря! Как да ѝ обърна гръб?

– Като я научиш на отговорност! – настоява той. – Не можем вечно да я спасяваме!

Скандалът ни е чут от съседите. На следващия ден баба Станка ме спира пред входа:

– Какво става, мило? Чух ви снощи… Всичко наред ли е?

Поглеждам я и усещам как гневът и болката ме заливат отново.

– Дъщеря ми… само когато има нужда от пари ни търси. Иначе сме ѝ безразлични.

Баба Станка въздъхва тежко:

– Моята внучка е същата… Младите днес са други. Но не спирай да ѝ говориш. Някой ден ще разбере.

Вечерта решавам да напиша писмо на Мария. Не по имейл, а на хартия – както правехме едно време.

„Мила Мария,
Знам, че животът ти е труден и че имаш нужда от помощ понякога. Но ми липсваш. Липсват ми разговорите ни за всичко и за нищо. Липсва ми да чуя гласа ти без тревога в него. Моля те, обади се понякога просто така – да ми разкажеш нещо хубаво или дори просто да ме попиташ как съм. Обичам те повече от всичко.“

Пускам писмото на следващия ден и чакам с трепет някакъв знак от нея. Минават седмици без отговор. Петър вече не говори за Мария – само въздиша тежко вечер преди лягане.

Една неделя телефонът звъни. Сърцето ми подскача – Мария!

– Мамо… получих писмото ти – гласът ѝ е тих, почти виновен.

– Радвам се, че се обаждаш…

– Съжалявам, че те търся само когато имам нужда от нещо… Просто понякога ми е трудно да говоря за проблемите си… Не искам да ви натоварвам…

– По-лошо е, когато мълчиш – казвам аз през сълзи.

Настъпва тишина. За първи път от години говорим истински – за страховете ѝ, за самотата ѝ в София, за това колко ѝ липсваме и колко трудно ѝ е да бъде възрастна.

Разговорът ни трае повече от час. Когато затварям телефона, усещам странна смесица от болка и надежда.

Сега знам – връзката между майка и дъщеря никога не изчезва напълно, но понякога трябва много търпение и болка, за да я възстановиш.

Питам се: Кога забравихме да говорим истински един с друг? И дали някога ще можем пак да бъдем семейство такова, каквото бяхме някога?