Сълзите на една майка: Историята на Мария Георгиева и трагедията на сина ѝ

— Мамо, ще се прибера по-късно, не ме чакай! — гласът на Димитър прозвуча в слушалката с онзи обичаен ентусиазъм, който винаги ме караше да се усмихвам. Но този път нещо в тона му ме притесни. — Дими, пази се, моля те! — отвърнах аз, но той вече беше затворил.

Вечерта се проточи в безкрайно чакане. Часовникът отброяваше минутите, а аз стоях до прозореца, вперила поглед в тъмнината. В един момент телефонът иззвъня. Номерът беше непознат. — Госпожо Георгиева? — чу се строг женски глас. — Съжаляваме, но трябва да дойдете в Първо районно. Синът ви е пострадал при инцидент.

Сърцето ми се сви. Хвърлих якето върху раменете си и излязох на улицата, без да заключа вратата. Краката ми трепереха по стълбите на районното. В коридора ме посрещнаха двама полицаи с каменни лица. — Какво се е случило? Къде е синът ми? — гласът ми беше едва доловим.

— Имало е спречкване между младежи. Вашият син е бил задържан за разпит, но… — полицаят замълча и сведе очи. — Получил е тежки наранявания. Откаран е в Пирогов.

В този момент светът ми се срина. Не помня как стигнах до болницата. Помня само миризмата на дезинфектант и бялата светлина в коридора. Лекарят ме погледна със съжаление: — Съжалявам, направихме всичко възможно…

Паднах на колене и извиках от болка. Димитър беше всичко за мен — единственото ми дете, моята опора след смъртта на баща му. Не можех да повярвам, че го няма. Не можех да приема, че някой е посегнал на живота му.

Дните след това бяха като мъгла. Полицията твърдеше, че Димитър е оказал съпротива при задържането, че бил агресивен. Но аз познавах сина си — той беше добър, умен и възпитан младеж. Приятелите му разказаха друга история: че полицаите са били груби, че са го удряли, докато лежал на земята.

— Госпожо Георгиева, не се месете в работата ни! — каза ми един от следователите, когато поисках повече информация. — Случаят ще бъде разследван по установения ред.

Но аз не можех да чакам. Започнах сама да търся истината. Говорих с всички свидетели, събрах показанията им. Отидох до медиите, но повечето отказаха да публикуват историята ми — „Това са деликатни теми“, казаха ми.

Съседите започнаха да ме избягват. Някои шепнеха зад гърба ми: „Сигурно момчето е било замесено в нещо…“ Болеше ме повече от всичко друго — как хората са готови да осъдят жертвата, вместо да потърсят справедливост.

Една вечер седнах срещу портрета на Димитър и прошепнах: — Прости ми, маме, че не успях да те опазя…

Минаха месеци. Делото се влачеше без резултат. Полицаите бяха оправдани — „липса на доказателства за превишена сила“. А аз останах сама със снимките и спомените си.

— Защо никой не ни чува? — попитах една вечер приятелката си Елена. Тя ме прегърна и заплака с мен.

— Защото всички ги е страх — прошепна тя. — Защото утре може да се случи на всеки от нас.

Започнах да пиша писма до институциите, до омбудсмана, до президента. Отговорите бяха формални: „Изразяваме съболезнования… Ще направим всичко възможно…“ Но нищо не се промени.

Всяка година на рождения ден на Димитър паля свещ пред блока и оставям цвете на мястото, където го видях за последно. Минават хора, някои спират и ме гледат със съжаление, други подминават бързо.

Понякога си мисля: ако всички ние мълчим пред несправедливостта, няма ли тя да ни погълне един ден? Колко още майки трябва да плачат за децата си?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да се борите или щяхте да се примирите?