Сълзите на една майка: Когато домът вече не е убежище

– Мамо, не можеш да ни изгониш! – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях срещу двете си дъщери в хола, стиснала юмруци, за да не се разплача. Сърцето ми туптеше лудо, а в гърдите ми се бореха вина и гняв.

– Не ме карайте да повтарям – прошепнах. – Не мога повече така. Този дом вече не е място за война.

Всичко започна преди година, когато баща им почина внезапно. Оттогава между нас се настани студ, който не можех да разтопя. Мария и Елица – моите момичета, моят живот – се промениха. Започнаха да се карат за всичко: наследството, парите, кой какво ще вземе от баща си. Аз се опитвах да ги помиря, но думите ми се губеха в крясъците им.

– Ти винаги си обичала повече Мария! – крещеше Елица една вечер, когато се прибрах от работа и ги заварих да се карат за стария часовник на баща им.

– Това не е вярно! – отвърнах, но гласът ми беше слаб. – Обичам ви еднакво.

– Лъжеш! – изсъска тя и тресна вратата на стаята си.

Седнах на кухненската маса и заплаках. Сълзите ми капеха върху покривката, която майка ми беше ушила преди години. Спомних си как някога домът ни беше пълен със смях, с мирис на топла баница и с песни. Сега беше само тишина и студ.

С времето скандалите зачестиха. Мария започна да не се прибира с дни. Елица носеше вкъщи непознати момчета и се прибираше пияна. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми. На работа колежките ме гледаха със съжаление.

Една вечер, когато се прибрах уморена от смяната в болницата, заварих двете си дъщери да се дърпат за семейния албум със снимки.

– Остави го! Това са моите спомени! – крещеше Мария.

– Не са само твои! – отвръщаше Елица и дърпаше албума към себе си.

– Стига! – извиках аз с всичка сила. – Не мога повече така!

Тогава го казах. Думите излязоха от устата ми като чужди:

– Искам да напуснете дома ми. И двете.

Настъпи тишина. Дъщерите ми ме гледаха невярващо. В този миг осъзнах какво съм направила, но вече беше късно да се върна назад.

– Мамо… – прошепна Мария, а по бузите ѝ потекоха сълзи.

– Не ме карайте да избирам между вас и мира в този дом – казах тихо. – Обичам ви, но не мога повече да живея в страх кога ще избухне следващият скандал.

На следващия ден Мария си събра багажа мълчаливо. Елица тръшна вратата след себе си без дума. Останах сама в празния апартамент, заобиколена от снимки и спомени.

Първите дни бяха ад. Всяка сутрин ставах с надеждата, че ще чуя гласа им отново. Че ще се върнат и ще кажат: „Мамо, прости ни.“ Но телефонът мълчеше. Съседката леля Пенка ме гледаше със съжаление:

– Как можа да ги изгониш? Майка си…

– Не разбираш… – отвръщах аз през сълзи.

Вечерите бяха най-тежки. Гледах старите снимки: първата им учебна година, рождените дни, морето в Несебър… Спомнях си как ги държах за ръка, когато падаха и плачеха. Как им пеех приспивни песни. Как обещавах винаги да ги закрилям.

Но сега те бяха далеч. И аз бях сама.

Минаха седмици. Един ден получих писмо от Мария:

„Мамо, боли ме от това, което стана. Но може би беше нужно да се разделим за малко. Обичам те.“

Сълзите ми потекоха отново. В този миг осъзнах колко много съм ги наранила, но и колко много са ме наранили те.

Започнах да ходя на църква всяка неделя. Молех се за прошка – тяхната и моята собствена. Срещнах стари приятелки, които ми разказваха за своите семейни болки. Разбрах, че не съм сама.

Един ден Елица ми позвъни:

– Мамо… Може ли да дойда? Само за малко…

Гласът ѝ беше тих, почти детски.

– Винаги си добре дошла – казах през сълзи.

Тя дойде с букет карамфили – любимите ми цветя. Прегърнах я силно и дълго не я пусках.

Мария също започна да идва понякога. Не говорехме много за миналото, но усещах как раните ни бавно зарастват.

Сега домът ми е по-тих, но вече няма крясъци. Понякога вечер сядам сама на балкона с чаша чай и гледам светлините на града. Мисля си за всички майки като мен – които са били принудени да направят невъзможния избор между любовта към децата си и мира в собствения си дом.

Дали някога ще ми простят напълно? Дали аз ще мога да си простя?

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли една майка да бъде щастлива, ако децата ѝ страдат?