Самотата в София: Молба, която разкъса семейството ми

– Мамо, разбираме те, но просто няма как да стане. – Гласът на дъщеря ми Елена трепереше по телефона, а аз стисках слушалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. В този момент не чувах нищо друго освен тишината между думите ѝ. Синът ми Петър мълчеше на заден план. Знаех, че е там, усещах тежестта на присъствието му, макар и невидимо.

Седях сама в хола на нашия апартамент в Лозенец, където с покойния ми съпруг Георги прекарахме повече от четиридесет години. След като той си отиде миналата есен, стените сякаш се стесниха, а въздухът стана по-гъст. Всеки ъгъл пазеше спомени – смях, кавги, миризмата на неделна баница и топлината на ръцете му. Сега всичко беше студено и празно.

– Елена, не искам да ви преча. Просто… тук е толкова тихо. – Гласът ми се пречупи. – Само за малко, докато се почувствам по-добре.

– Мамо, сега е много трудно. Децата са малки, апартаментът е тесен, а и работим от вкъщи… – Тя замълча. – Ще ти помагаме с каквото можем, но не можем да те вземем при нас.

Петър добави тихо: – Мамо, и при мен е същото. Живея под наем с Мария и бебето. Не е подходящо.

Слушах ги и усещах как нещо в мен се къса. Не ги обвинявах – знаех колко трудно е да се живее в София днес, особено за младите семейства. Но болката от отказа им беше по-силна от всяка логика.

След този разговор дните ми станаха още по-дълги. Сутрин ставах рано, правех си кафе и гледах през прозореца към оживената улица. Хората бързаха нанякъде, а аз броях колко коли ще минат пред блока до десет часа. Понякога слизах до кварталната бакалия само за да разменя няколко думи с продавачката Станка.

– Как сте, госпожо Мария? – питаше тя с усмивка.

– Добре съм, Станче. Само малко хляб и кисело мляко днес.

– Ако искате, седнете за малко при мен. – Тя ми подаваше стол зад щанда. – Да си поговорим.

Тези кратки разговори бяха единствената ми връзка със света. Вечерите прекарвах пред телевизора или разглеждах стари снимки – Елена като абитуриентка, Петър на първия си учебен ден, Георги с китарата на двора в Копривщица.

Понякога се улавях да говоря сама на себе си:

– Георги, какво да правя? Защо децата ни не искат да са с мен? Къде сбъркахме?

Веднъж се престраших да попитам Елена дали мога да гледам внучетата през уикенда.

– Мамо, благодаря ти, но ще ги заведем на плуване. После имаме рожден ден… Може би друг път?

Чувствах се излишна. Всяка неделя звънях на Петър:

– Петре, ще дойдете ли на обяд? Ще направя мусака като едно време.

– Мамо, тази седмица сме много заети… Ще ти се обадим.

Започнах да се чудя дали не съм прекалено настойчива. Дали не ги задушавам с нуждата си от близост? Или просто времената са такива – всеки е затворен в собствения си свят и няма място за старите родители.

Една вечер чух шум в коридора – някой блъскаше по вратата на съседите. Излязох на площадката и видях баба Цвета от третия етаж да плаче.

– Какво има, Цвете?

– Синът ми пак не дойде… Обеща да ме вземе за уикенда при внучетата, а пак ме забравиха.

Прегърнах я и двете заплакахме. Не бях сама в болката си – целият вход беше пълен със самотни майки и бащи, които чакаха телефонно обаждане или кратко посещение.

Веднъж реших да отида до пенсионерския клуб в квартала. Влязох плахо и видях група жени да играят белот.

– Заповядай при нас! – извика една от тях, Маргарита.

Седнах при тях и за първи път от месеци се засмях истински. Разказвахме си истории от младостта, обсъждахме цените в магазина и кой лекар е най-добър в поликлиниката.

Но когато се прибрах у дома, празнотата ме удари с нова сила. Не можех да избягам от мисълта, че съм сама не защото така съм избрала, а защото най-близките ми хора са ме оставили настрана.

Понякога нощем лежа будна и се питам: „Дали ако бях по-различна майка, щяха ли децата ми да ме искат при себе си? Или просто така е животът днес – старите хора са неудобство?“

А вие как мислите? Къде свършва грижата за родителите и започва егоизмът на новото време?