Съобщенията на телефона на мъжа ми: Пътят от съмнение към нова любов

– Кой е тази Мария? – Гласът ми трепереше, докато държах телефона на Иван в ръка. Пръстите ми бяха студени, а сърцето ми блъскаше в гърдите така, сякаш всеки момент щеше да изскочи. Иван стоеше срещу мен в кухнята, с чаша чай в ръка, и ме гледаше с онзи негов спокоен, почти безразличен поглед, който винаги ме е дразнил в моменти на напрежение.

– Какво имаш предвид? – попита той, сякаш не разбираше въпроса ми.

– Видях съобщенията. „Липсваш ми“, „Кога ще се видим пак?“ – започнах да чета от екрана, а гласът ми се пречупи. – След всичко, което сме преживели заедно… Как можа?

Тишината се разля между нас като разлято мляко по масата. Чувах само тиктакането на стенния часовник и далечния лай на кучето на съседите. Иван остави чашата си и седна тежко на стола.

– Не е това, което си мислиш, Елена – каза тихо. – Моля те, нека ти обясня.

Но аз вече не го слушах. В главата ми се въртяха спомени – първата ни среща на плажа във Варна, сватбата ни в малката църква в родното ми село, раждането на децата ни – Даниела и Петър. Всичко това сега изглеждаше като лъжа. Четиридесет години заедно, а аз не познавам човека до себе си.

Излязох от кухнята и се затворих в спалнята. Сълзите ми се стичаха по бузите, а ръцете ми трепереха. Какво ще кажат децата? Как ще погледна приятелките си в очите? В нашето малко градче слуховете се разпространяват по-бързо от вятъра.

На следващия ден Иван опита да говори с мен няколко пъти, но аз го отблъсквах. Не можех да понеса мисълта за предателство. Вечерта телефонът му пак изписука. Сърцето ми се сви. Този път реших да отговоря аз.

– Здравей, Мария – написах аз. – Тук е Елена, съпругата на Иван. Може ли да поговорим?

Отговорът дойде почти веднага: „Разбира се. Моля ви, не ме разбирайте погрешно.“

Срещнахме се на следващия ден в малкото кафене до пазара. Мария беше жена на около моята възраст, с уморени очи и топла усмивка. Поръчахме кафе и тя започна да говори първа.

– Елена, аз не съм любовница на Иван – каза тя тихо. – Познаваме се отдавна. Помагам му с майка му. Тя е болна от Алцхаймер и живее сама в другия край на града. Иван не искаше да ви тревожи… Затова ме помоли да му пиша, когато има нужда от помощ или когато нещо се случи.

Погледнах я невярващо.

– Но защо тези думи? „Липсваш ми“, „Кога ще се видим пак“?

Мария въздъхна.

– Майка му често ме бърка с вас. Понякога мисли, че аз съм Елена… Пише ми такива неща, а аз ги препращам на Иван, за да знае какво става с нея. Той просто искаше да ви предпази.

Сълзите напълниха очите ми отново – този път от срам и облекчение едновременно. Върнах се вкъщи и намерих Иван в градината, където подрязваше розите ни.

– Прости ми – прошепнах аз. – Не ти вярвах… А ти просто си искал да ме защитиш.

Той ме прегърна силно и за първи път от години усетих онази топлина, която бях забравила.

– Елена, ти си всичко за мен – каза той тихо. – Просто не исках да те натоварвам с още болка.

Вечерта седнахме заедно на терасата с чаша вино и гледахме как слънцето залязва над покривите на нашия малък град. Говорихме дълго за всичко – за страховете си, за болките и за надеждите си. За първи път от много време насам се почувствах истински близка до него.

Сега знам, че доверието е най-ценното нещо между двама души. Понякога най-големите ни страхове са само сенки от миналото ни или плод на нашите несигурности.

Замислям се: Колко често допускаме съмненията да разрушат това, което сме градили цял живот? А вие бихте ли простили такава грешка?