Съпругът ми избра майка си пред мен: Българска история за гордост, семейство и промяна

– Какво значи това, Димитре? – гласът ми трепереше, докато гледах билетите, които държеше в ръката си. – Ти и майка ти в бизнес класа, а аз с децата в икономична?

Той дори не ме погледна. Само вдигна рамене и каза: – Майка ми има проблеми с краката, не може да стои на тясно. Ти ще се оправиш, нали?

Стоях на летището, с две деца, които дърпаха ръцете ми, и усещах как гневът ми се надига. Майка му, леля Станка, ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и незначителна. – Не се прави на интересна, Мария. Винаги си била малко по-назад в тази къща, не е сега моментът да започваш с претенции – прошепна тя, докато минаваше покрай мен към гишето за бизнес класа.

Децата, Петър и Елица, не разбираха защо татко им не е с тях. – Мамо, защо тате не идва с нас? – попита Елица, а аз се опитах да се усмихна, макар че вътре в мен всичко се късаше.

Полетът до Варна беше дълъг и тежък. Децата се въртяха, плачеха, а аз се опитвах да ги успокоя, докато си представях как Димитър и майка му отпиват кафе и се смеят на удобните си кресла. Когато кацнахме, те вече ни чакаха на изхода, свежи и отпочинали. Димитър дори не попита как сме пътували.

Това беше само началото. През цялата ваканция в къщата на свекърва ми в Бяла, аз бях невидима. Леля Станка командваше всичко – от това какво ще ядем, до това кога децата ще си лягат. Димитър се държеше така, сякаш съм просто част от обзавеждането. Вечерите минаваха в разговори за неговото детство, за успехите му, за това как майка му го е възпитала. Никой не ме питаше как съм, какво искам, какво чувствам.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как леля Станка казва на Димитър: – Добре, че си намери жена, която да ти гледа децата и да ти готви. Не всички мъже имат такъв късмет.

Сълзите ми се стичаха по лицето, докато търках чиниите. Не можех повече да мълча. На следващата сутрин, докато всички закусваха, се изправих и казах:

– Димитре, искам да поговорим. – Гласът ми беше твърд, макар че сърцето ми биеше лудо.

Той ме изгледа с досада. – Какво пак има?

– Не съм прислужница. Не съм тук, за да угаждам на теб и майка ти. Искам уважение. Искам да бъда част от това семейство, не просто някой, който върши черната работа.

Леля Станка се засмя. – Големи претенции, Марийче. Я се виж, къде щеше да си без нашия Димитър?

– Може би щях да съм по-щастлива – отвърнах, без да се замисля.

В този момент Димитър стана от масата и излезе навън, тръшкайки вратата. Децата ме гледаха уплашено, а леля Станка мълчеше, за първи път без думи.

Тази вечер спах сама с децата в малката стая. Слушах как Димитър и майка му говорят в кухнята, но не чувах думите им. В главата ми се въртяха мисли – как стигнах дотук? Кога се превърнах в сянка на самата себе си?

На следващия ден събрах багажа и казах на децата, че се прибираме в София. Димитър не се опита да ме спре. Само ме изгледа студено и каза: – Щом така си решила, твоя воля.

Върнах се в празния ни апартамент в Люлин и за първи път от години се почувствах свободна. Беше страшно, но и вълнуващо. Започнах работа в една книжарница, децата тръгнаха на нова детска градина. Постепенно започнах да се връщам към себе си – да чета, да излизам с приятелки, да се усмихвам.

Димитър се обаждаше рядко, все с упреци и обвинения. Майка му не ми проговори повече. Но аз вече не се страхувах. Бях избрала себе си.

Понякога, вечер, когато децата заспят, се питам: „Колко жени като мен живеят в сянката на нечия майка, на нечий мъж? Колко от нас ще намерят сили да кажат: „Стига!“?“

А вие, бихте ли останали или бихте тръгнали?