Сърца на кръстопът: Любов, белязана от миналото

– Не мога да повярвам, че пак ще излизаш с него! – гласът на дядо ми Георги проряза тишината в кухнята, докато аз стоях с ръка на дръжката на вратата. Майка ми, Мария, стоеше до прозореца и нервно въртеше чашата си с чай. Брат ми, Иван, се преструваше, че чете учебника си, но очите му бяха вперени в мен.

– Дядо, моля те… – опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми трепереше. – Петър не е виновен за нищо. Той не е като онези хора от миналото.

– Миналото не се забравя така лесно! – отсече дядо. – Ти знаеш ли какво преживяхме? Какво направиха на нашето семейство? На цялото село? А ти… ти си тръгнала да се влюбваш в човек от тяхната фамилия!

Сълзите напираха в очите ми, но се насилих да не ги покажа. Петър беше всичко, което някога съм искала – добър, умен, грижовен. Но фамилията му носеше тежестта на едно старо предателство – неговият дядо е бил партиен секретар по времето на комунизма и е участвал в изселването на нашето семейство от родното ни село в Родопите. Това беше рана, която никога не заздравя напълно.

Майка ми се приближи и сложи ръка на рамото ми:

– Дъще, не искаме да страдаш. Знаем какво чувстваш, но понякога любовта не е достатъчна. Семейството е всичко.

– Ами ако той е моето семейство? – прошепнах аз.

Иван най-сетне проговори:

– Може би трябва да им дадеш шанс да се опознаят. Петър не е виновен за делата на дядо си.

– Не е толкова просто – отвърна дядо. – Ти не знаеш какво е да гледаш как изкарват баща ти посред нощ и го карат да подпише документи под заплаха. Не знаеш какво е да изгубиш всичко заради един подпис.

Излязох навън, тресейки се от гняв и безсилие. Петър ме чакаше пред блока с букет диви цветя.

– Как мина? – попита той тихо.

Погледнах го и усетих как сърцето ми се свива. – Не искат да те видят. Казаха… казаха, че никога няма да приемат човек от твоето семейство.

Петър въздъхна тежко. – Знам, че е трудно. Но аз не съм дядо си. Аз съм тук заради теб.

– Знам – прошепнах. – Но не знам дали ще мога да понеса да ги изгубя.

Вечерта седях сама в стаята си, а през стената чувах приглушения спор между майка ми и дядо:

– Тя ще си тръгне, ако продължаваш така! Ще я изгубим!
– По-добре да я изгубим, отколкото да я видя с човек от онази фамилия!

Сълзите ми капеха по възглавницата. Защо трябваше миналото да определя бъдещето ми? Защо трябваше да плащам за грехове, които не са мои?

На следващия ден Петър ме заведе при баба си – единствената му жива роднина. Тя ме посрещна с топла усмивка и ме прегърна така, сякаш ме познава от години.

– Знам какво носи нашето име – каза тя тихо, докато пиехме кафе в малката й кухня. – Но вярвай ми, детето ми, никой не избира къде ще се роди. Важното е какъв човек ще станеш.

Тези думи ме разтърсиха. Върнах се у дома с надежда, че може би ще успея да убедя семейството си.

Вечерта събрах смелост и седнах срещу дядо:

– Дядо, моля те… Петър не е врагът ти. Той ме обича. И аз го обичам. Ако трябва да избирам между вас и него… не знам дали ще мога да живея със себе си след това.

Дядо ме погледна дълго и тежко:

– Любовта ти ли ще върне годините, които ни отнеха? Ще заличи ли болката?

– Не… но може би ще ни даде нов шанс. Да спрем омразата тук и сега.

Майка ми се разплака. Иван стана и излезе от стаята. Дядо стана бавно и излезе на балкона.

Дните минаваха в напрежение и мълчание. Петър чакаше търпеливо, а аз се разкъсвах между двата свята. Един ден дядо ме повика при себе си:

– Ако той те направи щастлива… ще опитам да го приема. Но никога няма да забравя миналото.

Прегърнах го през сълзи. Знаех, че това е най-много, което мога да получа.

Днес живея с Петър в малък апартамент под наем в Пловдив. Семейството ми идва на гости понякога; отношенията ни са крехки, но вече има надежда за помирение.

Понякога се питам: дали някога ще можем истински да простим? Или сенките на миналото винаги ще стоят между нас? Как бихте постъпили вие?