Сърце по-голямо от страха: Как станах майка на десет деца за една нощ

– Мамо, защо плачеш? – гласчето на малката Мария ме извади от унеса, докато стоях в тъмната кухня, стиснала телефона в ръка. Беше два след полунощ, а сърцето ми туптеше като лудо. Бях чула най-страшната новина – Иван, нашият съсед, приятел и човекът, на когото винаги можех да разчитам, беше починал. Ракът го беше победил. Остави шест деца – от най-големия, Петър, на петнадесет, до най-малката, тригодишната Катерина.

Седнах на стола, а Мария се сгуши в мен. – Мамо, ще се оправи ли всичко? – попита тя с надежда, която не можех да й дам. В този миг телефонът пак иззвъня. Беше леля Гинка, сестрата на Иван. Гласът й трепереше: – Мила, не знам какво да правя. Децата… няма кой да ги вземе. Социалните ще ги разделят. Моля те, помогни, поне за няколко дни, докато измислим нещо.

Погледнах към четирите си деца, които спяха в стаите си, и усетих как страхът ме стяга за гърлото. Как ще се справя? Как ще нахраня десет деца? Как ще им дам любов, когато самата аз се разпадам? Но после си спомних как Иван винаги ми помагаше – когато мъжът ми замина за чужбина и останах сама, когато боледувах, когато нямах пари за хляб. Не можех да ги оставя.

– Донеси ги – казах тихо. – Ще се оправим някак.

На сутринта къщата ми се напълни с шум, плач и объркани погледи. Петър стоеше до вратата, стиснал раницата си, очите му сухи, но пълни с болка. Катерина се държеше за полата ми и не искаше да ме пусне. Останалите – близнаците Георги и Даниел, осемгодишната Силвия и десетгодишният Мартин – се оглеждаха уплашено, сякаш всеки момент някой ще ги изгони.

– Добре дошли, деца – казах, опитвайки се да звуча уверено. – Тук ще сте в безопасност. Ще се грижа за вас, обещавам.

Първите дни бяха ад. Хладилникът се изпразни за два дни. Мария и Силвия се скараха за една кукла, а Георги счупи прозореца с топка. Петър не говореше с никого, само стоеше на двора и гледаше към къщата си. Вечер, когато всички заспиваха, плачех тихо в банята, за да не ме чуят. Чудех се дали не направих грешка. Дали не обричам и своите, и чуждите деца на мизерия и болка.

Една вечер, докато миех чиниите, Петър влезе в кухнята. – Може ли да помогна? – попита тихо. Погледнах го изненадано. – Разбира се, Петре. – Той започна да бърше чиниите, а после прошепна: – Благодаря, че не ни остави. Татко винаги казваше, че си най-добрият човек в селото.

Тези думи ми дадоха сили. На следващия ден отидох при кмета. – Господин Колев, имам нужда от помощ. Не мога сама. – Той ме погледна с умора, но кимна. – Ще говорим със социалните, ще видим какво може да се направи. – В селото се разчу. Едни ме наричаха луда, други – светица. Някои носеха храна, други само клатеха глава. Но аз вече не се срамувах да поискам помощ.

С времето децата започнаха да се сближават. Мария и Силвия станаха неразделни. Георги и Даниел се научиха да делят играчките с моите момчета. Вечерите се превърнаха в шумни семейни вечери, с много смях и понякога сълзи. Научих се да готвя супа за дванайсет души, да пера дрехи на ръка, когато пералнята се развали, да се смея, когато ми се плаче.

Имаше и тежки моменти. Един ден социалните дойдоха. – Не може така, госпожо Тодорова. Трябва да се намери решение – казаха строго. – Децата не са ваши. – Погледнах ги в очите: – А чии са? На държавата? На системата? Те са деца, които имат нужда от дом и любов. Ако искате да ги вземете, ще трябва да минете през мен.

След този разговор селото се вдигна на крак. Хората подписаха петиция, кметът писа до общината. След месеци борба получих временна настойничество. Не беше сигурно, но беше нещо. Децата започнаха да се усмихват повече. Петър ми каза веднъж: – Мамо, може ли да те наричам така? – Сълзите ми потекоха, но кимнах. – Разбира се, сине.

Сега, година по-късно, къщата ни е пълна с живот. Не е лесно – понякога нямаме пари за всичко, понякога се караме, понякога се чудя дали ще издържа. Но когато видя как децата се смеят заедно, как се грижат едно за друго, знам, че съм направила правилния избор.

Понякога се питам: Дали бих имала сили да го направя отново? Дали едно сърце може да побере толкова болка и толкова любов едновременно? А вие, ако бяхте на мое място, какво бихте направили?