Сърцето ми на длан: Историята на една българка за саможертвата и любовта по болничните коридори

– Мамо, ти луда ли си? – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме в кухнята, а навън валеше дъжд, който сякаш отразяваше бурята в душата ми. Бях решила – ще стана донор на бъбрек за едно непознато момче в Пирогов. И точно в този момент, когато изрекох думите на глас, разбрах колко тежко ще бъде това за всички ни.

Не мога да забравя първия път, когато видях малкия Мартин. Беше само на осем, с огромни кафяви очи и кожа, посивяла от болестта. Майка му, Елена, стоеше до леглото му, прегърбена от безсилие. Работех като доброволец в болницата и често носех книжки и играчки на децата. Но този път нещо ме удари право в сърцето. Мартин ме погледна и прошепна: „Лельо, ще ми разкажеш ли приказка?“

Всяка вечер се прибирах у дома с усещането, че не правя достатъчно. Съпругът ми, Георги, беше категоричен: „Това не е твоя работа. Имаш семейство, имаш деца! Какво ще стане, ако нещо ти се случи?“ Но аз не можех да спя. Виждах Мартин в съня си – как се усмихва, как се бори, как се надява. Започнах да чета за донорството, да питам лекари, да търся информация. Всяка дума, всяка история ме приближаваше до решението.

Една вечер, докато миех чиниите, Виктория влезе в кухнята. „Мамо, защо точно ти? Не може ли някой друг?“ Погледнах я – беше на 17, вече почти жена, но още дете в очите ми. „Защото мога, Вики. Защото ако не аз, кой?“ Тя избухна в сълзи и избяга в стаята си.

Дните минаваха в напрежение. Георги не ми говореше. Синът ми, Петър, се затвори в себе си. Майка ми ми звънеше всеки ден: „Моля те, не го прави! Мисли за децата си!“ А аз се чувствах разкъсана между дълга към семейството и към едно непознато дете.

В болницата лекарите ме приеха с недоверие. „Знаете ли какви са рисковете?“, попита д-р Костадинов. „Знам“, отвърнах тихо. „И все пак искам.“ Подписах документите с трепереща ръка. Вечерта преди операцията седях сама в болничната стая. Чувах стъпките по коридора, миришеше на лекарства и страх. Мислех за децата си, за Мартин, за всичко, което можех да загубя и всичко, което можех да дам.

Операцията мина успешно. Когато се събудих, първото нещо, което видях, беше лицето на Елена – майката на Мартин. Тя плачеше и държеше ръката ми. „Благодаря ти… Ти си ангел“, шепнеше тя. Аз само кимнах – нямах сили да говоря.

В следващите седмици вкъщи беше студено. Георги се затвори в себе си. Виктория не искаше да говори с мен. Само Петър веднъж вечерта се промъкна при мен и прошепна: „Гордея се с теб, мамо.“

Минаха месеци. Мартин се възстановяваше. Веднъж дойде с майка си у дома – носеше ми рисунка: сърце на длан. „Това си ти“, каза той. Тогава Виктория се разплака и ме прегърна силно. „Извинявай, мамо. Просто много се страхувах.“

Семейството ми постепенно прие избора ми. Но белегът на корема ми всеки ден ми напомня за цената на решението. Понякога се питам – ако можех да върна времето назад, пак ли бих го направила? Дали саможертвата е егоизъм или най-чистата форма на любов?

А вие… бихте ли рискували всичко за един чужд живот?