Сделката на доверието: Историята на Мария и нейната свекърва

— Мария, това е най-доброто решение за всички — гласът на свекърва ми, госпожа Иванка, проряза тишината в малката кухня. Беше неделя сутрин, а аз усещах как напрежението се сгъстява между нас като тежък дим.

— Но защо трябва да прехвърля апартамента на ваше име? — гласът ми трепереше, макар да се опитвах да изглеждам спокойна. — Можем просто да си разменим ключовете, нали?

Свекърва ми се усмихна с онази нейна усмивка, която никога не стигаше до очите ѝ.

— Мило дете, ти си млада, животът е пред теб. Аз съм възрастна жена, искам спокойствие. Ако нещо стане с мен, апартаментът ще остане за вас. Така е по-сигурно за всички.

Погледнах към съпруга си Петър, който седеше мълчаливо до прозореца и въртеше халката си. Знаех, че е между чука и наковалнята — обичаше ме, но винаги се подчиняваше на майка си. В нашето семейство думата на Иванка беше закон.

Вечерта не можах да заспя. В главата ми ехтяха думите ѝ: „Така е по-сигурно за всички.“ Но за кого? За мен или за нея? Семейството на Петър беше известно в квартала с дребните си хитрини — ту някой съсед се оплакваше, че са му взели мястото за паркиране, ту някой роднина се кълнеше, че са го изиграли с наследство. Майка ми винаги ме предупреждаваше: „Внимавай с тях, Мария! Не всичко е така, както изглежда.“

На следващия ден отидох при майка ми в Люлин. Тя ме посрещна с притеснен поглед.

— Какво има, Миме?

— Свекърва ми иска да ѝ прехвърля апартамента. Казва, че после ще живеем по-широко в нейния. Но… — гласът ми секна.

Майка ми въздъхна тежко.

— Знаеш ли колко жени са останали на улицата заради такива сделки? Не ѝ вярвай! Петър какво казва?

— Мълчи. Казва, че трябва да уважавам майка му.

Майка ми ме прегърна силно.

— Мисли за себе си, Миме. Никой друг няма да го направи вместо теб.

Върнах се у дома объркана. Петър ме чакаше на вратата.

— Говорих с мама — започна той тихо. — Тя настоява. Казва, че ако не се съгласим, ще ни изгони от апартамента ѝ.

Почувствах се като в капан. Нашият двустаен в Надежда беше малък, но беше моят дом — купен с помощта на родителите ми и години лишения. Апартаментът на Иванка беше по-голям и по-нов, но не беше мой. Ако ѝ прехвърля моя апартамент, а тя реши да ни изгони? Къде ще отида? Как ще погледна майка си в очите?

Седмици наред живяхме в напрежение. Свекърва ми идваше всеки ден с нови аргументи.

— Мария, ти си умно момиче. Знаеш ли колко по-лесно ще ви бъде? Ще имате детска стая, просторен хол… А аз ще съм спокойна, че всичко е уредено.

Петър започна да се прибира все по-късно. Една вечер го чух да говори по телефона:

— Мамо, не знам… Мария не иска… Да, знам какво каза адвокатът…

Сърцето ми се сви. Значи вече са говорили с адвокат? Без мен?

Една вечер седнахме тримата на масата. Иванка сложи пред мен нотариален акт и химикалка.

— Подпиши тук, Мария. После ще уредим всичко при нотариуса.

Погледнах Петър — очите му бяха пълни с вина.

— Петре — казах тихо — ако ме обичаш, няма да ме караш да правя това.

Той замълча дълго.

— Мамо — обърна се към Иванка — не можем да я насилваме. Това е нейният дом.

Иванка избухна:

— Вашият дом? Всичко съм дала за този син! А ти какво правиш? Позволяваш на една чужда жена да ме унижава!

Сълзите ми потекоха безшумно. Станах и излязох от стаята. Чух как Петър се опитва да я успокои, но тя крещеше:

— Ще съжалявате! Ще видите!

На следващия ден Петър не се прибра. Обади ми се късно вечерта:

— Миме… Мама е зле. Отидох при нея. Ще остана тук тази нощ.

Останах сама в празния апартамент. Чувствах се предадена и уплашена. На сутринта получих съобщение: „Мария, моля те, помисли пак. Не искам да губя Петър.“

Дните минаваха в тягостно мълчание. Петър все по-рядко идваше у дома. Един ден Иванка дойде сама.

— Мария — каза тихо — знам, че ме мислиш за лоша жена. Но аз съм сама. Страх ме е от старостта и самотата. Ако ти беше на мое място?

Погледнах я дълго. Видях в очите ѝ страх и отчаяние — не само алчност.

— Госпожо Иванке — казах — аз също се страхувам. Страх ме е да не остана без дом, без семейство… Нека намерим друг начин.

Тя замълча и си тръгна без дума повече.

След седмица Петър се върна у дома.

— Миме… Извинявай. Не знаех какво да правя. Майка ми обеща да не настоява повече.

Прегърнах го през сълзи — облекчение и болка едновременно.

Минаха месеци. Животът ни никога не стана същият. Доверието между нас беше разклатено завинаги.

Понякога нощем лежа будна и се питам: Кога любовта трябва да отстъпи пред самоуважението? Има ли граница между доверието и наивността?