Седем безсънни нощи: Как съпругът ми се превърна в непознат
„Георги, върни се! Моля те, поне ми кажи какво става!“ – гласът ми ехтеше в празния коридор, докато държах телефона с треперещи ръце. Беше третата нощ, в която звънях на мъжа си, а той не отговаряше. Седях на ръба на леглото, с Лилия, нашата петгодишна дъщеря, сгушена до мен. Тя спеше неспокойно, а аз броях секундите до сутринта.
Преди седем дни Георги просто си тръгна. Не беше скандал, не беше викане – само едно тихо „Трябва да помисля“ и затръшната врата. Остана само миризмата на неговия одеколон и празното място на възглавницата му. Майка ми настояваше да не драматизирам: „Мъжете понякога се пречупват, Мария. Ще се върне.“ Но аз усещах нещо друго – студ, който се беше настанил между нас още преди да си тръгне.
Всяка вечер се връщах назад – кога започна всичко? Може би след като го съкратиха от работа миналата есен? Или когато Лилия се разболя и аз се затворих в себе си от страх? Или беше онази вечер, когато го видях да пише съобщение и бързо скри телефона? Тогава не попитах нищо – страхувах се от отговора.
На четвъртата нощ майка ми дойде у нас. Донесе топла супа и настоя да ям. „Мария, трябва да си силна за Лилия. Георги ще се върне. Просто му трябва време.“
„А ако не се върне?“ – прошепнах аз, а гласът ми се пречупи.
„Не говори глупости! Вие сте семейство. Всички минаваме през трудности.“
Но аз не можех да спра да мисля за онова съобщение. За това как Георги напоследък избягваше погледа ми, как вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора. Как дори Лилия усещаше напрежението и започна да рисува тъжни лица.
Петата нощ не издържах и отидох до родителите му в Люлин. Свекърва ми отвори вратата с изненадано лице.
„Георги тук ли е?“
Тя замълча за миг, после кимна: „В стаята си е. Не иска да говори с никого.“
„Моля те, пусни ме при него.“
Влязох в стаята му – той седеше на леглото, с гръб към мен, вперен в прозореца.
„Георги…“
Той не се обърна. „Мария, не мога повече. Не знам какво ми става.“
„Обясни ми! Защо избяга? Защо ме остави сама с Лилия?“
Той въздъхна тежко. „Уморен съм. От всичко. От това да се преструвам, че всичко е наред. Чувствам се като чужденец в собствения си живот.“
„Аз ли съм виновна?“ – попитах тихо.
„Не знам… Може би и двамата сме. Просто… не мога да дишам вече.“
Сълзите ми потекоха безконтролно. „Лилия те чака всяка вечер. Аз… аз не мога да спя без теб.“
Той се обърна за първи път – очите му бяха зачервени и празни.
„Дай ми време, Мария. Моля те.“
Върнах се у дома още по-объркана. Майка ми ме чакаше на прага.
„Какво каза?“
„Нищо… Просто иска време.“
Шестата нощ Лилия се събуди с плач: „Къде е тати? Защо не идва?“ Прегърнах я силно и й обещах, че всичко ще бъде наред. Но вътре в мен бушуваше буря – страхът, че може би никога няма да бъдем семейство отново.
На седмата сутрин получих съобщение: „Ще дойда довечера да поговорим.“ Сърцето ми заби лудо – надежда и ужас едновременно.
Вечерта Георги седна срещу мен на кухненската маса. Дълго мълчахме.
„Мария… има друга жена.“
Светът ми се срина. Не можех да дишам, не можех да говоря. Само гледах празната чаша пред себе си.
„Извинявай… Не исках да те нараня. Но не мога да живея в лъжа.“
Изправих се бавно и отидох при Лилия, която рисуваше слънце на лист хартия.
„Мамо, тати ще остане ли тази вечер?“
Погалих я по косата и прошепнах: „Не знам, мило мое… Не знам.“
Сега седя сама в тъмната кухня и слушам тишината на осмата нощ. Седем безсънни нощи ме направиха друга жена – по-силна или просто по-уморена?
Как продължаваш напред, когато човекът до теб се превърне в непознат? Може ли една майка да бъде достатъчна опора за детето си, когато самата тя е на ръба?