Семейна рана: Как изгубих сестра си заради наследството

– Не мога повече да мълча! – гласът на Мария проряза тишината като нож. Беше рожденият ден на мама, цялата рода се беше събрала в старата ни къща в Пловдив. Миризмата на печено пиле и домашен козунак се смесваше с напрежението във въздуха. Погледнах я – сестра ми, по-голямата, винаги по-решителна, винаги по-амбициозна.

– Какво има, Мария? – попита баща ни, докато режеше тортата.

– Не е честно! – избухна тя. – Живея в София под наем вече трета година. Вие тук си седите в тази огромна къща, а аз се мъча. Предлагам да я продадем и да си разделим парите. Искам свой дом!

Мама пребледня. Баба се прекръсти. Аз се вцепених. Никой не очакваше такъв разговор точно днес.

– Мария, това е нашият дом! – прошепнах аз. – Тук сме израснали, тук са всички спомени…

– Спомените не плащат сметките ми! – прекъсна ме тя. – Не ме интересува! Искам справедливост.

Така започна всичко. От този момент нататък между нас се появи пропаст, която с времето стана непреодолима.

В следващите седмици атмосферата вкъщи беше като буря преди гръм. Мама плачеше нощем, баща ми се затваряше в работилницата и не говореше с никого. Аз се опитвах да говоря с Мария по телефона, но тя всеки път затваряше със студено „Ще говорим, когато сте готови да бъдете честни“.

Една вечер седнах до мама на дивана. Очите ѝ бяха подпухнали.

– Защо ни се случва това? – прошепна тя. – Винаги съм ви учила да сте единни…

– Мамо, ще намерим решение – опитах се да я успокоя, но думите ми увиснаха във въздуха.

Дните минаваха в напрежение и неизказани думи. Съседите започнаха да шушукат – „Децата на Иванови пак се карат за имоти“. Срам ме беше да изляза на улицата.

Една неделя Мария пристигна от София с адвокат. Седнахме всички около масата. Тя извади документи.

– Или продаваме, или ще ви съдя за моя дял – каза тя без капка емоция.

Баща ми удари с юмрук по масата:

– Това ли ти е благодарността? За всичко, което сме ти дали?

– Не искам нищо даром! Искам само своето!

Мама избухна в сълзи. Аз се опитах да я прегърна, но тя ме отблъсна:

– Вие сте сестри! Как може така?

В този момент разбрах, че вече няма връщане назад.

След месеци спорове и адвокатски писма, къщата беше обявена за продажба. Мама и татко се преместиха в малък апартамент под наем. Аз останах сама с празнотата и болката.

Мария си купи апартамент в София. Прати ни снимки от новото жилище – модерно, светло, но някак студено. Не дойде на Коледа, не се обади за рождения ден на мама.

С времето спряхме да си говорим. Мама остаря за една зима. Баща ми се разболя от мъка.

Понякога вечер сядам пред старата порта на къщата, която вече не е наша, и си спомням как играехме с Мария на двора, как беряхме череши от дървото, как мама ни гонеше да вечеряме.

Сега всичко това е минало. Семейството ни вече не съществува такова, каквото беше.

Питам се: струваше ли си всичко това заради едно наследство? Колко струва едно семейство? Има ли нещо по-ценно от любовта между сестри?