Семейство на гърба ми: Как дадох урок на роднините си, който никога няма да забравят

– Пак ли идват? – прошепна Марчела, докато гледаше през прозореца към двора, където вече паркираха колата на леля Сийка и чичо Милен.

Стиснах зъби. Беше петък вечер, а това означаваше само едно – поредният уикенд, в който домът ни щеше да се превърне в безплатен хотел. Откакто купихме сауната, роднините ни се лепнаха като мухи на мед. Не минаваше седмица без някой да се обади: „Клара, ще минем само за малко, да пробваме новата ви придобивка!“. Само че „малко“ винаги се превръщаше в цял уикенд с ядене, пиене и безкрайни претенции.

– Клара, нали няма да забравиш да направиш онази салата с печени чушки? – провикна се леля Сийка още от входната врата.

– И ако може, да сложиш повече сирене този път! – добави чичо Милен с усмивка, сякаш е у дома си.

Марчела ме погледна с онзи поглед, който казваше: „Докога ще търпим това?“ Но аз само въздъхнах и се усмихнах насила. Винаги съм била тази, която държи семейството заедно. Майка ми почина рано, баща ми се затвори в себе си, а аз поех грижата за всички – брат ми Петър, сестра ми Даниела, дори далечните братовчеди. Всички разчитаха на мен. Но никой не се замисляше как се чувствам аз.

Този уикенд обаче нещата излязоха извън контрол. Освен леля Сийка и чичо Милен, дойдоха и брат ми Петър със съпругата си и трите им деца. После се появи и Даниела с новия си приятел – някакъв тип с татуировки и златен ланец, който още на вратата попита: „Къде е сауната?“.

Къщата ни се напълни с шум, смях и… претенции. Децата тичаха из стаите, разливаха сок по килима, а Петър и жена му се караха кой да гледа малкия. Леля Сийка нареждаше какво да сготвя за вечеря, а чичо Милен вече беше отворил третата бира и разказваше ловджийски истории на Марчела.

В един момент чух как Даниела казва на приятеля си:

– Тук винаги е така – Клара ще ни обслужи, ще ни нагости, а после ще ни пусне сауната. Няма да ти казвам колко е хубаво!

Тогава нещо в мен се пречупи. Погледнах Марчела – тя вече беше на ръба. Знаех, че ако не направя нещо, ще я загубя. А и себе си.

Седнахме двете в кухнята и заговорихме тихо:

– Не мога повече – каза тя. – Чувствам се като прислужница в собствения си дом.

– И аз – признах си. – Но ако им кажа нещо, ще ме обвинят, че не съм гостоприемна.

– А ако просто им покажем какво е да си на нашето място?

Погледнах я въпросително.

– Да им дадем урок – прошепна Марчела с пламък в очите.

Планът ни беше прост. На следващия ден обявихме, че сме много изморени и трябва да излезем по работа. Оставихме ги сами вкъщи – с всички задачи: готвене, чистене, грижа за децата. Оставихме бележки: „Моля, изчистете след себе си“, „Децата трябва да обядват в 13:00“, „Сауната се включва само след като всичко е подредено“.

Излязохме сутринта и се върнахме чак вечерта. Още от входа усетих напрежението. Даниела беше разрошена и ядосана:

– Клара, твоите задачи са невъзможни! Децата не слушат, кухнята е като бойно поле!

Петър изглеждаше изтощен:

– Не знам как издържаш всеки уикенд така…

Леля Сийка мълчеше намръщено, а чичо Милен само промърмори:

– Не е лесно май…

Вечерта всички бяха тихи. Никой не поиска сауната. Никой не поиска специална салата или още бира. За първи път от години къщата беше спокойна.

На следващия ден роднините си тръгнаха рано. Без обичайните планове за следващия уикенд. Без обещания за нови гости.

Марчела ме прегърна:

– Мислиш ли, че разбраха?

Погледнах я уморено:

– Надявам се. Защото ако не разбраха сега… кога?

Седя сама в хола и гледам празната къща. Чудя се: Колко още трябва да дадеш от себе си, преди другите да разберат границите ти? А вие… бихте ли направили същото?