Сестри, кръв и сълзи: Как спрях да говоря със сестра си

– Пак ли ти, Мария? – изсъска Елена, докато вратата на кухнята се затръшна зад гърба ѝ. Чиниите в ръцете ми затрепериха, а сърцето ми се сви. Беше поредната неделя, когато цялото семейство се събираше у нас, а напрежението между мен и сестра ми можеше да се реже с нож.

– Не съм виновна, че мама пак ме помоли да помогна – отвърнах тихо, но гневът вече се надигаше в мен. Винаги беше така – аз върша всичко, а тя само критикува. От години между нас имаше невидима стена, която с времето ставаше все по-висока.

Елена беше по-малката, любимката на татко. Винаги получаваше най-хубавите дрехи, най-новия телефон, а аз – отговорностите. Когато бяхме деца, си мислех, че това ще мине. Но с годините нещата само се влошиха. След като татко почина внезапно преди три години, майка се затвори в себе си, а ние останахме сами с болката и неизказаните думи.

– Ако не ти харесва, не идвай! – изкрещя Елена и тресна една чиния в мивката. Парчета стъкло се разлетяха по плочките. Майка се появи на вратата с разтревожен поглед.

– Момичета, моля ви… Не днес – прошепна тя. Гласът ѝ беше уморен, очите – подпухнали от безсъние. Знаех, че страда заради нас, но не можех да спра. Всяка дума на Елена ме пронизваше като нож.

Вечерта премина в мълчание. Седяхме около масата – аз, Елена, майка и баба. Само телевизорът пълнеше стаята с шум. Когато майка се опита да заговори за наследството на татко, Елена избухна:

– Всичко е твое, нали? Ти винаги взимаш всичко! – Очите ѝ блестяха от сълзи и гняв.

– Не е вярно! Аз се грижа за мама, аз плащам сметките! Ти само идваш да вземеш! – отвърнах аз и усетих как гласът ми трепери.

Баба се разплака. Майка стана от масата и излезе на балкона. Останахме сами в стаята – две сестри, разделени от години болка и недоизказани истини.

След тази вечер спрях да ѝ пиша. Не ѝ честитих рождения ден. Не ѝ звънях на Коледа. Майка се опитваше да ни сближи – канеше ни заедно на обяд, пращаше ни снимки от детството. Но аз бях решила – повече няма да позволя на Елена да ме наранява.

Минаха месеци. Майка започна да боледува по-често. Веднъж я заведох на лекар и докато чакахме резултатите, тя прошепна:

– Мария, не мога повече… Болно ми е да ви гледам така. Ако нещо ми стане, какво ще правите?

Не знаех какво да кажа. Вечерта лежах будна и мислех за всичко – за детството ни в малкия апартамент в Люлин, за игрите пред блока, за първия сняг и първите ни кавги. Спомних си как Елена ме държеше за ръката, когато се страхувах от тъмното.

Но после дойде онзи ден през зимата, когато тя изчезна за три дни без да каже къде е. Тогава разбрах, че не мога да ѝ вярвам напълно. След това започнаха лъжите – за парите, за приятелите ѝ, за работата ѝ. Всяка нова лъжа беше пирон в ковчега на нашето доверие.

Една вечер майка ме помоли да поканя Елена на вечеря. Седяхме мълчаливо около масата. Майка сервираше супа с треперещи ръце.

– Може ли поне веднъж да се държите като сестри? – попита тя с отчаян глас.

Елена ме погледна студено:

– Не мога да простя това, което ми направи.

– А аз не мога да забравя всичко, което ти причини на мама – отвърнах аз.

Тогава разбрах – няма връщане назад. В този момент реших окончателно да прекъсна връзката си с нея.

Минаха две години. Майка почина тихо през пролетта. На погребението стояхме от двете страни на гроба – аз и Елена, две непознати жени със същата кръв. След церемонията тя дойде при мен:

– Мислиш ли някога да ми простиш?

Погледнах я дълго. Видях в очите ѝ болката, която носех и аз.

– Не знам – прошепнах. – Може би някой ден… но не днес.

Сега живея сама в апартамента на майка ни. Понякога чувам гласа на Елена в съня си или усещам мириса на супата ѝ в кухнята. Питам се дали някога ще намеря сили да простя и дали тя ще намери сили да поиска прошка истински.

Кажете ми – възможно ли е някога сестрите да се обикнат отново след толкова много болка? Или има рани, които никога не зарастват?