Сестри, кръв и сълзи: Как спрях да говоря със сестра си

„Пак ли ще се карате? Не ви ли омръзна вече?“ – гласът на майка ми ехтеше из малката кухня, докато аз и Яна се надвиквахме за пореден път. Беше неделя сутрин, а миризмата на прясно изпечени мекици се смесваше с напрежението във въздуха. Яна, с вечното си недоволство и саркастични забележки, отново ме беше изкарала извън кожата ми. „Майко, кажи ѝ да не ми пипа нещата!“, изкрещях аз, а тя само въздъхна и се обърна към прозореца.

Така беше от години. Аз – по-голямата, уж по-разумната, а Яна – бунтарката, която винаги намираше начин да ме провокира. Всяка дреболия се превръщаше в повод за скандал: кой ще измие чиниите, кой ще изведе кучето, кой ще вземе последната филия хляб. Но под повърхността се криеше нещо много по-дълбоко – усещането, че никога не съм била достатъчно добра в очите на родителите ни, защото Яна винаги беше „по-специалната“.

Помня един следобед през зимата, когато бях на 17. Седях в стаята си и учех за матурата, а Яна влезе без да почука. „Милена, ще ми дадеш ли новата си блуза?“, попита тя с онзи тон, който не търпи отказ. „Не, ще я нося утре!“, отвърнах аз. Тя се намръщи, тръшна вратата и след час я видях с блузата ми на гърба си. Тогава за първи път ѝ казах, че я мразя. Тя само се засмя: „Ти винаги си толкова драматична.“

С годините конфликтите ни станаха по-ожесточени. Когато Яна замина да учи във Варна, очаквах, че всичко ще се успокои. Но напротив – телефонните разговори се превръщаха в арена за обвинения и стари рани. „Ти никога не ми помагаш!“, „Ти винаги си мислиш, че си по-добра!“, „Защо все аз трябва да отстъпвам?“ – думите ни се забиваха като ножове.

Една Коледа всичко избухна. Бяхме се събрали цялото семейство – баба, дядо, чичо Георги с жена си и двете им деца. Майка беше приготвила любимата ми баница с късмети. Яна пристигна последна, облечена в скъпото си палто и с новия си приятел – някакъв адвокат от София. Всички ахнаха по него, а аз се почувствах невидима. По време на вечерята Яна започна да разказва за успехите си в университета и как е получила стаж в престижна кантора. Баща ми я гледаше с гордост, а аз усещах как гневът ме задушава.

След като гостите си тръгнаха, избухнах: „Винаги ти обръщат повече внимание! На мен никога не са ми казвали, че се гордеят с мен!“ Яна ме изгледа студено: „Може би защото никога не правиш нищо впечатляващо.“ Тогава я ударих. За първи път в живота си я ударих. Майка ни се разплака, баща ни излезе навън да пуши. Яна ме изгледа с презрение и каза: „Повече няма да ти говоря.“

Минаха месеци. Опитах се да ѝ се обадя няколко пъти, но тя не вдигаше телефона. Майка ми страдаше най-много – опитваше се да ни помири с писма и сълзи. Баба ми казваше: „Сестрите са най-важното нещо на този свят.“ Но аз вече бях прекрачила границата.

Започнах работа в една книжарница в центъра на Пловдив. Всеки ден минавах покрай семейства с деца и сестри, които се смееха заедно. Чувствах се празна. Вечерите прекарвах сама вкъщи, гледайки стари снимки – аз и Яна на морето в Созопол, двете усмихнати до ушите.

Една вечер майка ми дойде у дома със зачервени очи: „Яна е болна… Откриха ѝ диабет.“ Сърцето ми се сви. Исках да ѝ пиша, да ѝ кажа колко съжалявам за всичко, но гордостта ми беше по-силна.

Минаха още две години. Яна замина за чужбина – уж за лечение, уж за ново начало. Аз останах тук – сама със спомените и вината си. На рождения ѝ ден ѝ изпратих съобщение: „Честит рожден ден! Надявам се да си добре.“ Не получих отговор.

Сега седя на балкона и гледам към светлините на града. Питам се дали някога ще намерим път една към друга или завинаги ще останем две непознати със споделено минало.

„Колко струва гордостта ни? Има ли прошка за думи, които никога не трябваше да бъдат изречени?“