Шест години на дивана: Бракът ми с един мързеливец

— Пак ли ще лежиш цяла вечер? — гласът ми трепереше, докато стоях на прага на хола, а Петър дори не откъсна поглед от телевизора. Беше петък вечер, а аз бях приготвила любимата му мусака, надявайки се поне този път да вечеряме заедно. Но както винаги, той се беше разположил на дивана, с дистанционното в ръка и с онзи празен поглед, който ме караше да се чувствам невидима.

— Уморен съм, Мариела. Остави ме малко на мира — промърмори той, без дори да ме погледне.

Това беше нашият живот вече шеста година. Когато се оженихме, Петър беше амбициозен, работеше като техник в една фирма за климатици и мечтаеше да си отворим собствен бизнес. Аз работех като учителка в детска градина и вярвах, че заедно можем всичко. Но с времето нещо се пречупи. След работа той започна да се прибира все по-уморен, все по-мълчалив. Първо беше само през зимата — „Студено е, Мариела, не ми се излиза.“ После стана навик.

Всяка вечер — диванът. Всяка вечер — телевизорът. Всяка вечер — самота.

Понякога се опитвах да го разбера. Може би работата го изтощаваше. Може би имаше нужда от почивка. Но когато минаха месеци, а после и години, започнах да се питам: „Ами аз? Кой ще ме попита дали съм уморена?“

Майка ми често ми казваше: — Мариела, мъжете са си такива. Трябва да ги приемеш с всичките им кусури.

Но аз не исках да приема. Не исках да бъда жената, която готви, чисти и мълчи до един мъж, който я забравя всеки ден на дивана.

Една вечер, след като за пореден път вечерях сама, седнах до него и казах:

— Петре, така не може повече. Чувствам се сама в този дом.

Той въздъхна тежко:

— Какво искаш от мен? Работя цял ден, плащам сметките… Не мога ли поне вечер да си почина?

— Почиваш си вече шеста година! — извиках аз. — Кога ще живеем истински? Кога ще излезем заедно? Кога ще поговорим като хора?

Той замълча. За първи път видях сянка на вина в очите му. Но на следващия ден всичко беше по старому.

Започнах да излизам сама — с приятелки на кафе, на разходки в парка. Понякога ходех на кино сама. В началото ми беше трудно — чувствах се виновна, че го оставям сам вкъщи. Но после разбрах, че той дори не забелязваше кога ме няма.

Веднъж сестра ми Деси дойде на гости и ме попита:

— Защо още си с него? Не виждаш ли, че си нещастна?

— Защото го обичах… или поне така си мислех — прошепнах аз.

Деси ме прегърна:

— Любовта не е това, Мариела. Не е самота и тишина.

С времето започнах да усещам как гневът ми прераства в тъга. Понякога нощем плачех тихо в банята, за да не ме чуе. Питах се къде сбъркахме. Дали ако бях по-красива или по-забавна, щеше да ме забелязва повече? Дали ако не настоявах толкова за разговори и разходки, щеше да бъде по-щастлив?

Един ден на работа една от майките на децата ми каза:

— Мариела, ти винаги си усмихната тук. Дано у дома си толкова щастлива.

Почувствах как сълзите напират в очите ми. Усмихнах се насила и побързах да сменя темата.

Вкъщи обаче вече не можех да се преструвам. Започнах да пиша дневник — единственото място, където можех да бъда честна със себе си.

„Днес пак вечерях сама. Петър пак заспа пред телевизора. Чудя се дали някога ще се събуди — не само физически, а и за нас.“

Една неделя реших да направя последен опит. Сготвих любимите му пълнени чушки, купих бутилка хубаво червено вино и украсих масата със свещи.

— Петре, хайде тази вечер да вечеряме заедно? — попитах го тихо.

Той погледна към мен раздразнено:

— Не виждаш ли, че дават мача? Остави ме!

Тогава нещо в мен се пречупи окончателно. Станах от масата и без дума прибрах всичко. Вечерта легнах рано и заспах с мисълта, че заслужавам повече.

На следващия ден му казах:

— Петре, аз си тръгвам.

Той ме погледна невярващо:

— Къде ще ходиш?

— Там, където ще бъда жива. Там, където няма да съм част от мебелите в този дом.

Събрах малко дрехи и отидох при сестра ми. Плаках цяла нощ. На сутринта се почувствах лека — сякаш най-накрая можех да дишам.

Минаха месеци. Петър няколко пъти ми звъня — първо ядосан, после умоляващ. Но вече бях взела решението си.

Днес живея сама в малък апартамент под наем в „Люлин“. Имам повече време за себе си и приятелите си. Понякога още ме боли за изгубените години, но знам едно: заслужавам любов и внимание.

Понякога вечер сядам на дивана с чаша чай и се питам: Колко жени още живеят така — невидими до някой мъж на дивана? Колко още ще търпят тишината вместо топлината на истинската връзка?