Силата на прошката: Как молитвата ме спаси по време на брачна криза

– Не мога да повярвам, Живко! Дори не ме попита! – гласът ми трепереше, докато гледах как куфарите на свекърва ми се трупат в коридора.

Той не ме погледна. Само въздъхна и каза тихо:
– Мама няма къде да отиде, Мария. Ти знаеш, че брат ми е в чужбина, а сестра ми не може да я вземе. Тя е сама.

Сама. А аз? Аз не бях ли сама в този момент, изправена пред факта, че домът ми вече не е мой? Че всяко кътче, всяка чаша, всяка сутрин ще бъде споделена с човек, който никога не ме прие напълно?

Свекърва ми, леля Станка, влезе с онзи неразделен въздъх и поглед, който казваше: „Това е моят син, моят дом.“

– Добре дошла, мамо – промълвих, но думите ми бяха кухи.

Още първата вечер разбрах, че нищо няма да е същото. Леля Станка настояваше да готви, да подрежда, да се меси във всичко. „Така се прави, Мария, ти си още млада, ще се научиш“, повтаряше тя, докато местеше чиниите ми и подреждаше дрехите на децата по свой вкус.

Живко се прибираше късно, уморен, и когато опитвах да говоря с него, той само махваше с ръка:
– Не започвай пак, моля те. Тя е майка ми.

Всяка вечер заспивах с гняв, а сутрин се будех с чувство на безсилие. Започнах да се затварям в себе си. Децата усещаха напрежението. Малкият Даниел ме попита една вечер:
– Мамо, защо си тъжна? Да не си болна?

Не, не бях болна. Бях сама.

Една неделя, докато всички спяха, излязох на балкона и се разплаках. Погледнах към небето и прошепнах:
– Господи, дай ми сили. Не знам как да продължа. Не искам да мразя, но не мога повече.

Тогава си спомних думите на баба ми: „Когато не можеш да говориш с хората, говори с Бога.“ Започнах да се моля всяка вечер. Не за чудо, а за търпение. За прошка. За мъдрост.

Дните минаваха, а напрежението не намаляваше. Един ден, докато миех чиниите, леля Станка влезе в кухнята и започна да ми обяснява как не съм измила добре чашите. Не издържах:
– Моля те, остави ме! Това е моят дом! – извиках.

Тя ме изгледа с ледени очи:
– Ако не беше синът ми, нямаше да имаш нищо от това!

Тогава Живко влезе. Видя ни, чу думите ѝ. За първи път не замълча:
– Мамо, стига! Това е домът на Мария също. Не може така.

Леля Станка се разплака. Аз също. Всички плакахме. Децата се скриха в стаята си.

Тази вечер не можах да заспя. Молих се дълго. На сутринта, докато приготвях закуска, леля Станка дойде при мен. Седна на масата, наведе глава:
– Мария, не искам да ти преча. Просто се страхувам. Старостта е страшна. Извинявай.

Погледнах я. За първи път видях не свекърва, а жена, която се страхува да не бъде изоставена. Седнах до нея и я прегърнах. Плакахме заедно.

От този ден започнахме да говорим повече. Не беше лесно. Имаше още много сълзи, много недоразумения. Но молитвата ми даде сили да простя. Да разбера страха ѝ. Да поискам прошка и аз.

Живко започна да се прибира по-рано. Вечерите ни станаха по-тихи. Децата се усмихваха повече. Леля Станка започна да ме пита за съвет, а аз – да я каня да готвим заедно.

Понякога се питам: ако не бях намерила сили да простя, ако не бях потърсила помощ във вярата, щях ли да запазя семейството си? Щях ли да намеря път към жената, която толкова дълго ме беше наранявала?

А вие, бихте ли простили? Какво бихте направили на мое място?