Синът ми и снаха ми не искат да напуснат апартамента, който им дадохме за година

– Мамо, няма как да си тръгнем сега. Не виждаш ли каква е ситуацията? – гласът на Даниел, синът ми, отекна в хола, докато аз стисках ръба на масата така силно, че кокалчетата ми побеляха.

Беше късен следобед, а слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци на апартамента, който някога беше наш дом. Сега беше техен – поне така изглеждаше. Преди година с баща му решихме да им помогнем. Имахме двустаен апартамент в „Люлин“, който стоеше празен след като баба почина. Даниел и Мария – снаха ми – тъкмо се бяха оженили, а наемите в София бяха безумни. „Ще ви го дадем за година, докато стъпите на крака,“ казахме тогава. „После ще го продадем или ще го дадем под наем.“

Годината мина. После още три месеца. После още два. Всеки път, когато заговорехме за апартамента, Мария се разплакваше, а Даниел се затваряше в себе си. „Не можем да си позволим друго място сега,“ повтаряха като мантра. „Само още малко.“

В началото ги разбирах. Знам какво е да започваш от нулата. Но вече не издържах. Пенсията ни с Иван не стигаше за всичко, а апартаментът можеше да ни донесе поне малко спокойствие. Бяхме го обещали на сестра ми – тя също имаше нужда от помощ и разчиташе на нас.

– Дани, ние също имаме нужда от тези пари – казах тихо, опитвайки се да не избухна. – Не можем вечно да ви чакаме.

Мария избухна в сълзи.

– Вие не разбирате! Аз съм бременна! Как ще се местим сега? Къде ще отидем? – гласът ѝ трепереше, а очите ѝ ме гледаха обвинително.

Иван стоеше до прозореца и мълчеше. Знаех, че го боли не по-малко от мен. Той винаги беше по-мек, по-склонен да прощава и да отстъпва. Но този път и той беше на ръба.

– Не сме ви врагове – каза тихо той. – Но трябва да разберете, че това не е само ваш проблем.

Даниел се изправи рязко.

– Добре! Щом така искате… Ще си тръгнем! – каза той и излезе, тръшкайки вратата.

Останахме тримата в тишината. Мария плачеше безутешно, а аз се чувствах като най-лошата майка на света.

Вечерта Иван ме прегърна и каза:

– Не сме виновни ние. Дадохме им всичко, което можахме.

Но аз не можех да спя цяла нощ. В главата ми се въртяха спомени – първите стъпки на Даниел, първият му учебен ден, как го държах за ръка, когато падна от колелото… Как стигнахме дотук?

На следващия ден Мария дойде сама при нас.

– Моля ви… Дайте ни още шест месеца. Само докато родя и намерим нещо по-евтино…

Погледнах я – беше бледа, с тъмни кръгове под очите. Изглеждаше отчаяна и сама.

– Мария, разбирам те – казах тихо. – Но ако отстъпим сега, кога ще е краят? Сестра ми чака този апартамент. Тя също има нужда от помощ.

Тя наведе глава и излезе без дума повече.

Вечерта Даниел ми се обади по телефона.

– Мамо… Не искам да се караме. Но ти не разбираш… Всички мои приятели получават помощ от родителите си. Само ние ли трябва да страдаме?

Гласът му беше уморен и горчив.

– Дани… Всички помагаме доколкото можем. Но не можем да жертваме всичко за вас. Има и други хора около нас…

– Ясно… – каза той и затвори.

След седмица получих писмо от адвокат – Даниел и Мария искали още време по законен път. Бях шокирана. Никога не съм вярвала, че собственото ми дете ще ме даде на съд заради апартамент.

С Иван седяхме в кухнята и мълчахме дълго.

– Къде сбъркахме? – прошепнах аз.

Той само поклати глава.

Минаха месеци в напрежение, адвокати, писма и студени разговори по телефона. Семейството ни се разпадна пред очите ми заради един апартамент. Сестра ми се отказа, каза че не може повече да чака и си намери стая под наем в „Надежда“. Аз спрях да спя нощем, Иван започна да боледува все по-често.

Накрая съдът реши в наша полза – апартаментът е наш и имаме право да го поискаме обратно. Но победата беше горчива – отношенията със сина ми бяха разрушени.

Сега седя сама в празния апартамент и слушам ехото на стъпките си по паркета. Спомням си смеха на Даниел като дете, миризмата на прясно изпечени кифлички сутрин…

Струваше ли си всичко това? Кога помощта се превръща в бреме? Кажете ми – какво бихте направили на мое място?