Синът ми иска да му чистя къщата – срещу заплащане!

– Мамо, може ли да поговорим? – гласът на Иван беше необичайно сериозен, а очите му не ме поглеждаха. Стоеше на прага на кухнята, където тъкмо бях извадила топлия тутманик от фурната. Миризмата на сирене и масло се смесваше с напрежението във въздуха.

– Кажи, Иване, какво има? – опитах се да прозвуча спокойно, макар че сърцето ми вече се свиваше. Когато синът ми говореше така, знаех, че нещо не е наред.

– С Мария… – започна той, после се спря и преглътна. – С Мария решихме… Ами, знаеш колко е натоварено напоследък. Работим до късно, малкият е неспокоен… Къщата ни е в ужасно състояние. Не смогваме с чистенето.

– Е, нормално е – усмихнах се с надежда да разведря обстановката. – Ще дойда някой ден да ви помогна, както винаги.

– Да, но… – Иван се поколеба. – Искаме да ти предложим нещо по-различно. Да идваш всяка седмица да ни почистваш къщата. И ще ти плащаме за това.

Тишината падна тежко между нас. Чувах само тиктакането на стенния часовник и далечния шум от улицата. Погледнах го – моето момче, което съм носила девет месеца под сърцето си, което съм къпала и приспивала с приказки. Сега стоеше пред мен като чужд човек и ми предлагаше пари за нещо, което винаги съм правила от любов.

– Пари? – прошепнах едва чуто. – Иване, аз съм ти майка…

– Знам, мамо! – прекъсна ме той бързо. – Но не искаме да те натоварваме безвъзмездно. Това е работа. Искаме да си получаваш заслуженото.

В този момент влезе Мария. Усмихната, но с онзи хладен блясък в очите, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си живот.

– Здравейте! – каза тя бодро. – Надявам се всичко е наред?

– Говорим за помощта у вас – отвърнах сухо.

– О, чудесно! – Мария се усмихна още по-широко. – Много ще ни улесниш! Разбира се, ще ти плащаме по 40 лева на посещение. Така е честно за всички.

Честно? За кого? За мен ли? За тях? За нашето семейство?

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за годините, в които Иван беше малък и идваше при мен с ожулени колене и сълзи в очите; за онези дни, когато му гладех ризите за училище и му правех любимата баница; за първия път, когато доведе Мария у дома и аз я посрещнах с отворени обятия.

Сега тя беше тази, която определяше правилата. А аз? Аз бях просто една жена на средна възраст с болки в кръста и празни ръце.

На следващия ден отидох при тях. Къщата беше разхвърляна – играчки по пода, чинии в мивката, прах по мебелите. Запретнах ръкави и започнах да чистя. През цялото време Мария говореше по телефона си в хола, а Иван беше затворен в кабинета си.

Когато приключих, Мария ми подаде пликче с пари.

– Благодаря ти много! – каза тя делово. – Ще те чакаме пак другата седмица.

Погледнах парите в ръката си. Бяха точно 40 лева. Почувствах се като чужденка в собствения си живот.

Вечерта Иван ми се обади.

– Мамо, всичко наред ли е? Не си много приказлива напоследък…

– Наред съм – излъгах аз. – Само малко уморена.

– Ако не ти е удобно… Можем да наемем някой друг.

– Не, ще продължа – казах тихо.

Но вътре в мен нещо се беше пречупило. Започнах да избягвам срещите с приятелките си. Как да им кажа? Че синът ми ме е превърнал в домашна помощница? Че вече не съм майка, а служителка?

Една вечер седнах с Иван насаме.

– Иване, помниш ли как те учех да връзваш обувките си? Как те водех на първия учебен ден?

Той кимна мълчаливо.

– Тогава не ми плащаше за това. Правех го от любов. Сега… Сега се чувствам като чужда в твоя дом.

Иван въздъхна тежко.

– Мамо, не разбираш… Мария настояваше така да бъде. Не иска да се чувства задължена към теб. А аз… Аз просто исках всички да са доволни.

Погледнах го дълго. Видях момчето си някъде там зад уморените очи на мъж на трийсет и пет години.

– Понякога човек трябва да избира между гордостта и любовта си – казах тихо. – Но понякога изборът боли повече от всичко друго.

Сега стоя тук и пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере. Дали греша? Дали трябваше да приема парите без угризения? Или трябваше да отстоявам себе си?

Кажете ми: какво бихте направили на мое място? Кое е по-важно – майчината обич или гордостта?