Синът ми ме изхвърли от живота си, след като му дадох всичко

– Мамо, пак ли си забравила да въведеш фактурите от миналата седмица? – гласът на Петър проряза тишината в малкия офис, който някога беше нашата трапезария.

Погледнах го, а ръцете ми трепереха над купчината документи. Беше късна вечер, а аз бях тук от сутринта – почиствах, правех кафе за служителите, въвеждах данни в счетоводната програма. Всичко това за сина си, който преди две години реши да основе собствена строителна фирма. Тогава ми каза: „Мамо, без теб няма да се справя.“ И аз повярвах. Оставих работата си в общината, за да бъда до него. Вложих спестяванията си – парите за старините ми – за да може да купи първия си бус и инструменти.

– Не съм забравила, просто не мога да намеря една от фактурите – отвърнах тихо.

Петър въздъхна тежко и излезе, тръшкайки вратата. Чух как говори по телефона с някой от работниците – гласът му беше рязък, нетърпелив. Откакто фирмата започна да върви добре, той се промени. Вече не беше онова момче, което тичаше към мен с разкъсани колене и ме молеше да му превържа раната. Сега беше мъж с амбиции, които не търпят слабост.

Вечерта се прибрах вкъщи с болка в кръста и сълзи в очите. Апартаментът беше празен – мъжът ми почина преди пет години, а дъщеря ми замина за Германия. Само аз и Петър останахме тук, в София. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното. Че трябва да помагаме на децата си, докато можем. Но никой не ме беше подготвил за това чувство на празнота, когато те престанат да те виждат като човек.

На следващия ден Петър дойде у дома. Беше нервен.

– Мамо, трябва да поговорим – започна той.

– Какво има?

– Реших да наема професионална счетоводителка. Фирмата вече е голяма, не мога да си позволя грешки. А и… – замълча за миг – …мисля, че е време да се отдръпнеш малко. Имаш нужда от почивка.

Почувствах се като парцалена кукла, която някой захвърля в ъгъла. Не можех да повярвам на думите му.

– Значи… повече няма нужда от мен?

– Не е така! Просто… така е по-добре за всички.

Не казах нищо повече. Само кимнах и го изпратих до вратата. Когато останах сама, се разплаках като дете.

Дните започнаха да се влачат един след друг. Петър почти не ми звънеше. Понякога ми пращаше съобщение: „Как си?“ или „Ще мина довечера.“ Но рядко идваше. Аз стоях вкъщи сред разхвърляните папки с документи и стари химикалки с логото на фирмата му – подарък за първата годишнина на бизнеса.

Съседката ми Мария ме покани на кафе една сутрин.

– Какво става с теб? Не те виждам вече на двора.

– Петър ме уволни – опитах се да се пошегувам, но гласът ми трепереше.

– Ех, децата… Като пораснат, забравят кой ги е гледал.

– Аз не го обвинявам – казах тихо. – Просто… не знам какво да правя със себе си сега.

Мария ме потупа по ръката:

– Трябва да мислиш и за себе си. Цял живот си живяла за другите.

Вечерта седнах пред телевизора и гледах стари снимки на семейството ни. На една от тях Петър беше малък, държеше ме за ръка на плажа във Варна. Усмихваше се широко. Кога изгубихме тази близост?

Минаха седмици. Един ден получих писмо от банката – фирмата на Петър имаше просрочен кредит. Сърцето ми се сви. Обадих му се веднага.

– Петре, получих писмо от банката…

– Мамо! Казах ти вече – не се меси! Това са мои проблеми!

– Но аз само исках да помогна…

– Не ми трябва помощта ти!

Този път затвори телефона без сбогом.

Седнах на кухненската маса и заплаках безутешно. Чувствах се ненужна, излишна в собствения си живот. Всички мои усилия – безсънните нощи над счетоводните книги, парите, които дадох без да мисля за себе си, грижите и тревогите – всичко това сякаш нямаше никакво значение.

Веднъж срещнах Петър случайно на улицата. Беше с новия си счетоводител – млада жена с костюм и високи токчета. Поздравих го плахо.

– Здравей, мамо – каза той сухо и продължи напред.

В този момент разбрах: вече не съм част от неговия свят.

Сега седя сама в празното жилище и гледам разпилените фактури и стари химикалки с логото на фирмата му. Питам се: къде сбърках? Дали любовта към децата ни трябва да има граници? Или просто трябва да приемем, че понякога най-голямата саможертва остава невидяна?

Кажете ми… Вие бихте ли направили същото? Кога е време да спрем да даваме всичко от себе си за децата си?