Синът ми поиска да се премести на вилата: Аз казах твърдо „Не“, но предложих финансова помощ

– Мамо, решихме с Елица да се преместим на вилата. Там ще ни е по-спокойно, а и ще спестим пари – думите на Димитър ме удариха като студен душ. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките на Люлин, а аз бърках леща на котлона. Не очаквах такъв разговор. Синът ми стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, погледът му беше решителен, но в него проблясваше и несигурност.

– Дими, ти сериозно ли? Вилата е стара, няма отопление, а зимата идва. Как ще се оправяте там? – опитах се да запазя гласа си спокоен, но вътре в мен бушуваше буря.

– Ще ремонтираме малко по малко. Елица ще работи дистанционно, аз ще пътувам до офиса. Искаме да сме сами, мамо. Време е – настоя той.

В този момент усетих как ме стяга гърлото. От години се тревожа за Димитър – най-малкият ми син, винаги импулсивен, винаги с големи мечти и още по-големи планове. На 27 години е, току-що започна работа в една софтуерна фирма. Радвах се за него, но знаех колко бързо се ентусиазира и колко често после съжалява. А сега иска да започне нов живот с момиче, което познава от година.

– Не мислиш ли, че прибързвате? – попитах тихо. – Ти едва започна работа, тя още не е сигурна дали ще я задържат след пробния период…

– Мамо, не сме деца! – прекъсна ме той. – Винаги казваш, че трябва да поемам отговорност. Ето, поемам я!

Погледнах го – висок, слаб, с рошава коса и очи като моите. Спомних си как го държах за ръка първия ден в детската градина и как плака на рамото ми. Сега стоеше пред мен като мъж, но аз още виждах в него онова уплашено момче.

– Виж – въздъхнах тежко, – не съм против Елица. Харесвам я, добра е. Но вилата не е място за живеене през зимата. Ако искате да сте самостоятелни – добре! Ще ви помогна с пари за квартира или за ремонт тук в София. Но не мога да ви пусна там сами…

Димитър млъкна. Видях как челюстта му се стегна.

– Значи пак не вярваш в мен… – прошепна той.

– Не е така! Просто… страх ме е. Не искам да страдате – казах и усетих как очите ми се насълзяват.

Той излезе от кухнята без да каже нищо повече. Останах сама сред миризмата на леща и тежестта на неизказаните думи.

Същата вечер Елица ми звънна.

– Госпожо Иванова, може ли да поговорим? – гласът ѝ беше тих.

– Разбира се, Елице.

– Знам, че ви е трудно… Но ние наистина искаме да опитаме сами. Не искаме да ви натоварваме финансово…

– Не става дума за пари – прекъснах я аз. – Става дума за вас двамата. За това дали сте готови за трудностите.

– Ще се справим – каза тя уверено.

– Дано… – въздъхнах.

След този разговор не спах цяла нощ. Въртях се в леглото и мислех за собствената си младост. Как избягах от родителите си в Пловдив на 20 години, как живяхме с баща му в една стая под наем с мухъл по стените и студ през зимата. Но тогава бяхме други времена… Сега всичко е по-скъпо, по-несигурно.

На следващия ден Димитър не се прибра вкъщи. Писах му съобщение: „Обичам те. Моля те, помисли още веднъж.“ Не ми отговори.

Минаха три дни в напрежение и тишина. На четвъртия вечерта той се прибра. Беше уморен и мълчалив.

– Решихме да останем още малко тук – каза тихо. – Ще събираме пари за ремонт на вилата през пролетта…

Погледнах го с облекчение и вина едновременно.

– Благодаря ти, мамо… че мислиш за нас – добави той и ме прегърна силно.

Сълзите ми потекоха по бузите.

Сега седя сама на масата с чаша чай и се чудя: Правилно ли постъпих? Трябваше ли да ги оставя да опитат сами и да сгрешат? Или понякога любовта значи да кажеш „не“, дори когато сърцето ти крещи „да“?

Кажете ми вие: Какво бихте направили на мое място?