Синът ми се отдалечава от мен заради снаха ми: Историята на една българска майка

– Не мога повече, Мария! – гласът на Ива трепереше от яд по телефона. – Защо постоянно се месите в нашия живот? Защо настройвате Даниел срещу мен?

Седях на ръба на леглото, стиснала слушалката, а сърцето ми туптеше лудо. Не беше първият ни такъв разговор, но този път думите ѝ бяха като нож. Вече не се криеше – мразеше ме и го казваше в прав текст. А най-лошото беше, че синът ми знаеше и… не правеше нищо.

Винаги съм си мислила, че ще бъда обичана майка и обожавана баба. Родих Даниел късно, след години борба с безплодието. Той беше моят свят, моят смисъл. Мъжът ми почина млад, останахме двамата. Дадох му всичко – любов, грижа, образование. Може би прекалих. Може би го задуших.

Когато доведе Ива у дома за първи път, усетих хлад още от прага. Тя беше красива, умна, но в очите ѝ имаше нещо остро. Опитах се да бъда мила – приготвих любимите му кюфтета, сложих най-хубавата покривка. Но тя едва докосна храната и през цялото време гледаше телефона си.

– Мамо, Ива е малко притеснена – прошепна ми Даниел след вечерята.
– Не изглежда така – отвърнах тихо.

След сватбата всичко стана още по-лошо. Ива настоя да живеят отделно, макар че имахме голям апартамент в центъра на София. Даниел се съгласи без да ме пита. Останах сама в празния дом, а телефонът ми звънеше все по-рядко.

Първият голям скандал избухна на рождения ден на внучката ми Ани. Бях купила огромна кукла и торта с любимите ѝ герои. Когато пристигнах, Ива ме посрещна на прага със скръстени ръце.

– Мария, не беше нужно да купувате толкова скъп подарък. Не искам Ани да свиква с такива неща.
– Но аз… просто исках да я зарадвам.
– Има си родители за това.

Даниел стоеше до нея и мълчеше. Погледна ме виновно, но не каза нищо. Сърцето ми се сви. За първи път осъзнах, че вече не съм част от семейството им.

Оттогава отношенията ни станаха студени и формални. Виждах Ани само по празници, а с Даниел разговаряхме все по-рядко. Всяка среща с Ива беше изпитание – винаги намираше повод да ме уязви или да подчертае, че не съм желана.

Една вечер не издържах и позвъних на сина си.
– Дани, какво става? Защо Ива се държи така с мен?
– Мамо, моля те… Не започвай пак.
– Аз ли започвам? Тя ме обвинява в какво ли не! Че ви настройвам един срещу друг!
– Просто дай малко пространство…
– Пространство? Аз съм ти майка!

Затворих телефона със сълзи на очи. Цяла нощ не мигнах. Спомнях си как го люлеех като бебе, как го водех за ръка до училище… Кога стана толкова далечен?

Сутринта Ива ми изпрати съобщение: „Моля ви, уважавайте нашите граници.“

Граници? Аз съм му майка! Какви граници може да има между майка и син?

Започнах да се питам дали не съм сгрешила някъде. Дали не съм го направила твърде зависим от мен? Или пък точно обратното – твърде нетърпелив да избяга?

Съседката ми леля Станка често казва: „Марийке, снахи се сменят, майката остава.“ Но аз вече не бях сигурна. Виждах как Даниел се променя – по-тих, по-затворен, сякаш се страхува да избере страна.

Един ден реших да отида без предупреждение до тях. Купих питка и сладкиши за Ани. Когато позвъних, Ива отвори вратата и ме изгледа ледено.
– Не сме ви очаквали.
– Донесох нещо за Ани…
– Сега имаме планове. Моля ви, друг път се обадете предварително.

Видях как Ани наднича зад майка си с тъжни очи. Сълзите напираха в мен, но се усмихнах насила.
– Добре… Ще се обадя другия път.

Вървях по улицата и се чудех – кога станах излишна? Защо снаха ми ме мрази толкова? Какво толкова съм направила?

Вечерта седнах пред огледалото и видях уморена жена с побеляла коса и тъжни очи. Спомних си думите на майка ми: „Детето е като птица – трябва да го пуснеш да лети.“ Но аз не можех да го пусна. Той беше всичко, което имах.

Сега живея в свят на празни стаи и спомени. Понякога чувам смеха на Ани в съня си и се будя с болка в гърдите. Питам се – заслужавам ли тази самота? Или просто така е устроен животът?

Ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Или съдбата винаги щеше да ме доведе до тук?

Кажете ми – има ли надежда за майка като мен? Или просто трябва да приема, че вече нямам място в живота на сина си?