Сине, ще имаш дом. Само, моля те, грижи се за болната си сестра.

„Слушай ме, сине…“ – майка ми прошепна, а гласът ѝ беше толкова слаб, че едва го чувах. В стаята миришеше на лекарства и влажни чаршафи. Седях до леглото ѝ, стискайки ръката ѝ, която някога беше топла и силна, а сега беше студена и прозрачна като стъкло. „Моля те… не оставяй Лидия сама. Тя има нужда от теб. Тя не е като другите…“

Сълзите ми капеха по одеялото, но не можех да ги спра. Лидия стоеше в ъгъла на стаята, люлееше се напред-назад и мълчеше. Откакто беше малка, светът за нея беше различен – не говореше много, не гледаше хората в очите, а понякога изпадаше в истерии заради най-малкото нещо. Майка ми беше единствената, която знаеше как да я успокои. А сега…

„Ще се грижа за нея, мамо. Обещавам.“ – думите излязоха от устата ми като чужди. Не знаех как ще го направя. Бях на двадесет и две, без работа, без баща (той ни напусна още когато бях на десет), с една сестра, която имаше нужда от повече грижи, отколкото можех да си представя.

Майка ми почина след три дни. Погребахме я на гробищата в Пловдив – беше студено, валеше ситен дъжд, а аз държах Лидия за ръката и усещах как трепери цялата. След това вкъщи всичко беше различно. Апартаментът ни на „Кичук Париж“ изглеждаше по-малък и по-тъмен. Съседката леля Мария донесе супа и каза: „Дръж се, момче. Майка ти беше златен човек.“ Но никой не можеше да запълни празнотата.

Първите седмици бяха ад. Лидия плачеше нощем, криеше се под масата или удряше стените с юмруци. Аз не можех да спя – страхувах се да не направи нещо на себе си. Опитвах се да ѝ говоря, но тя само ме гледаше с големите си кафяви очи и мълчеше.

Парите свършиха бързо. Майка ми получаваше малка пенсия по болест, а аз работех на повикване в един склад – но след погребението шефът ми каза: „Знаеш ли, момче, тук няма място за разсеяни хора.“ Останах без работа.

Започнах да търся всякаква работа – разнасях брошури по входовете, чистих мазета, дори един ден продавах цветя на пазара до „Сточна гара“. Хората ме гледаха със съжаление или с досада. Вечер се прибирах пребит от умора и намирах Лидия седнала до прозореца – тя обичаше да гледа светлините на града.

Една вечер чух как съседите спорят през стената:
– Не е редно момчето да се мъчи така! – каза леля Мария.
– Ами социалните? Да ги даде на дом! – отвърна другият глас.
– Майка им не би го позволила!

Стиснах зъби. Не можех да дам Лидия в дом. Обещах на майка ми.

Но понякога се питах: докога ще издържа? Един ден Лидия изчезна от вкъщи. Търсих я из целия квартал – обикалях блоковете, виках името ѝ като обезумял. Намерих я чак вечерта в парка до училището – седеше на люлката и гледаше звездите.
– Защо избяга? – попитах я през сълзи.
Тя само сви рамене и прошепна: „Тук е тихо.“

Започнах да търся помощ – ходих в социалните служби, но там ме посрещнаха с безразличие:
– Момче, има ред за всичко. Ако искаш помощ за сестра ти – попълни тези документи.
– А ако нямам време? Ако трябва да работя?
– Това е положението.

Върнах се вкъщи със смачкани листове в джоба и усещането, че никой не ни вижда.

Един ден срещнах стара приятелка от училище – Елица. Тя работеше като логопед в център за деца със специални нужди.
– Дай да помогнем на Лидия – каза тя твърдо. – Ще говоря с колегите си.

Започнахме да водим Лидия на занимания два пъти седмично. Първо беше трудно – тя не искаше да влиза вътре, крещеше и плачеше. Но с времето започна да рисува, после да казва по някоя дума повече.

Аз намерих работа като охрана в един склад на „Тракия“. Не беше мечтаната работа, но поне носеше пари вкъщи. Вечерите прекарвахме двамата с Лидия – тя рисуваше къщи и дървета, а аз ѝ четях приказки.

Една вечер тя ме погледна и каза:
– Мамо ще дойде ли пак?
Сърцето ми се сви.
– Не, Лидия… Мама е на небето. Но аз съм тук.
Тя кимна и продължи да рисува.

Годините минаваха бавно. Имаше дни, в които мислех да се предам – когато парите свършваха или когато Лидия получаваше криза и чупеше всичко вкъщи. Имаше нощи, в които плачех сам в банята, за да не ме чуе тя.

Но имаше и малки победи – когато Лидия започна да казва „Обичам те“, когато нарисува портрет на майка ни и го сложи до леглото си. Когато една съседка каза: „Браво, момче! Майка ти би се гордяла.“

Понякога се питам: Дали правя достатъчно? Дали някой друг би се справил по-добре? Но после виждам усмивката на Лидия и знам – обещанието към майка ми е живо.

А вие как бихте постъпили? Бихте ли могли да носите такава тежест? Или понякога е по-добре човек да мисли първо за себе си?