Синко, защо ти е болна жена? Може би още не е късно за развод…

– Синко, защо ти е болна жена? Може би още не е късно за развод… – думите на свекърва ми пронизаха тишината като нож. Стоях в кухнята, стиснала чашата с чай, а ръцете ми трепереха. Чух ги през полуотворената врата – тя и мъжът ми, Виктор, говореха тихо, но достатъчно ясно, за да разбера всяка дума.

Преди двадесет години тази жена ме прегръщаше с усмивка. „Мая е прекрасна!“, хвалеше ме пред всички съседи. „Завършила е университет, учителка е по английски, може да пътува навсякъде.“ Тогава бях гордостта на квартала – момичето от малкия град, което се върна с диплома и мечти. Виктор беше автомонтьор – самоук, но златни ръце. Всички се чудеха какво съм видяла в него. Аз знаех – доброта, честност, топлина.

Животът ни започна като приказка. С малко, но с любов. Сутрините ухаеха на кафе и прясно изпечени мекици, а вечерите – на смях и планове за бъдещето. Родихме две деца – Ива и Дани. Бяхме щастливи, макар и скромно.

Но преди три години всичко се промени. Започнах да усещам болки в ставите, умората не ме напускаше. Лекарите дълго не можеха да открият причината. Накрая диагнозата беше като присъда – множествена склероза. Светът ми се срина. Загубих работата си, а с нея и част от себе си.

Виктор първоначално беше до мен – носеше ме на ръце, буквално и преносно. Но майка му… тя се промени. Започна да идва все по-често у дома, да подрежда нещата по свой вкус, да готви „както трябва“. Виждах как ме гледа – със съжаление и укор.

– Мамо, стига! – Виктор повиши глас онзи ден. – Обещах на Мая, че ще сме заедно и в добро, и в лошо.
– Ама ти си млад още! Какво ще правиш с болна жена цял живот? Децата ти имат нужда от здрава майка! Помисли за тях!

Сълзите ми потекоха безшумно. Не исках да ги чуят. Не исках да съм товар за никого.

Децата усещаха напрежението. Ива беше на 16 – затвори се в себе си, започна да закъснява вечер. Дани беше по-малък, но често ме питаше: „Мамо, ще оздравееш ли?“ Не знаех какво да му кажа.

Една вечер Виктор се прибра уморен и седна до мен.
– Мая… – започна той плахо. – Мама… тя просто се тревожи.
– За кого? За теб или за себе си? – попитах го тихо.
– За всички ни…

Замълчахме дълго. Въздухът между нас беше тежък като олово.

Скоро след това свекърва ми започна да кани Виктор и децата у тях „да хапнат нещо домашно“. Аз оставах сама вкъщи – с мислите си и болката. Понякога се чудех дали не е права. Дали не заслужават по-добър живот без мен?

Една сутрин Ива ме намери разплакана в кухнята.
– Мамо, какво има?
– Нищо, миличка… Просто съм уморена.
Тя ме прегърна силно.
– Не вярвай на баба. Татко те обича. И ние те обичаме.

Думите ѝ ме стоплиха повече от всяко лекарство.

Но напрежението не стихваше. Свекърва ми започна да говори с познати: „Горкият ми син! Какво изпитание! Ако беше послушал мен…“ Слуховете стигнаха до мен чрез съседката леля Пенка:
– Мая, не ѝ обръщай внимание! Хората говорят какво ли не.

Но аз усещах погледите по улицата – съжалителни, понякога осъдителни.

Един ден Виктор закъсня повече от обикновено. Върна се мълчалив, избягваше очите ми.
– Какво има? – попитах го.
– Мама настоява… да се разведем. Казва, че ще ни помогне с децата… ако…
Гласът му трепереше.
– А ти какво мислиш?
Той замълча дълго.
– Не знам… Уморен съм, Мая. Всичко е толкова трудно…

Тогава разбрах – болестта не разяжда само тялото ми, а и връзките между нас.

Започнах да пиша дневник – единственото място, където можех да бъда честна със себе си. Пишех за страха си от бъдещето, за болката от отчуждението, за малките радости – като когато Дани ми донесе цвете от двора или когато Ива ми помогна да се среша.

Една вечер събрах смелост и казах на Виктор:
– Ако мислиш, че ще сте по-щастливи без мен… няма да ви спирам.
Той ме погледна дълго и в очите му видях сълзи.
– Не мога без теб, Мая. Просто… не знам как да се справя с всичко това.

Прегърнах го силно. За първи път от месеци плакахме заедно.

Днес все още се борим – с болестта, със страховете си, с хорските приказки. Свекърва ми продължава да настоява за развод. Но аз вече знам – любовта не е само в здравето и радостта. Любовта е в трудните моменти, в избора да останеш въпреки всичко.

Понякога се питам: Колко струва човешкото достойнство? И кой има право да решава кое семейство е „правилно“?

А вие как бихте постъпили на мое място?