Скокът на вярата: Историята на един неочакван герой от Пловдив

„Не, не! Не може да е истина!“, изкрещя жената до мен, докато колата пред нас се завъртя неконтролируемо по заледения булевард „Марица“. Всичко се случи за секунди – фаровете проблеснаха, гумите изсвистяха, а после – оглушителен трясък. Видях как малкото сиво Пежо се удари в парапета на моста и нещо – някой – изхвърча през прозореца.

Сърцето ми заби лудо. В следващия миг вече тичах към ръба на моста, без да усещам студа или болката в краката си. „Боже, това беше дете!“, чух някой да вика зад мен. Погледнах надолу – във водата се бореше малко телце, облечено в розово яке. Реката беше тъмна и страховита, ледени късове се носеха по повърхността.

„Не чакай! Ще се удави!“, извиках на мъжа до мен, който стоеше като вцепенен. Без да мисля повече, метнах се през парапета. Вятърът ме блъсна в лицето, а после – шокът от ледената вода. Всичко около мен притъмня, но знаех, че трябва да стигна до детето. Ръцете ми се раздвижиха сами, краката ми ритаха отчаяно. Чух писъци отгоре, някой звънеше на 112.

Стигнах до момиченцето – беше бледо, очите му широко отворени от ужас. Хванах го здраво и го придърпах към себе си. „Дръж се, малка!“, прошепнах през зъби. Водата беше толкова студена, че не усещах пръстите си. С всяко движение усещах как силите ме напускат, но мисълта за това дете ме държеше жива.

Когато най-сетне стигнах брега, вече не усещах нищо освен болка и умора. Някакви хора ме измъкнаха заедно с момиченцето. Чух сирени – линейка, полиция. Майката на детето плачеше истерично: „Моля ви, спасете я! Това е дъщеря ми!“.

Докато лекарите работеха върху детето, аз седях на земята, мокър до кости, треперещ и объркан. В главата ми кънтяха думите на баща ми: „Винаги мисли първо за себе си, Георги! Не се забърквай в чужди проблеми.“ Но тази вечер не можех да мисля за себе си. Можех само да гледам как едно малко момиченце се бори за живота си.

По-късно в болницата майката дойде при мен. Казваше се Мария – типична пловдивчанка с топли кафяви очи и лице, белязано от тревога. „Не знам как да ви благодаря… Вие сте герой!“, прошепна тя през сълзи.

Поклатих глава: „Не съм герой. Просто… не можех да стоя и да гледам.“

Тази нощ не можах да заспя. Мислех за всичко – за детето, за майка му, за собственото си семейство. Баща ми винаги е бил строг човек – работник в завода край Пловдив, човек на принципите и дисциплината. Когато му разказах какво се е случило, той само поклати глава:

– Защо рискува живота си за непознато дете? А ако беше загинал? Какво щяхме да правим ние?

– Тате, ако всички мислеха така… кой щеше да помогне? – отвърнах тихо.

Майка ми ме прегърна силно:

– Гордея се с теб, Георги! Но моля те… пази се.

В следващите дни новината плъзна из целия град. Съседите ме спираха по улицата:

– Ти ли си момчето от моста? Браво бе, момче!

Но не всички бяха толкова възторжени. Един от колегите ми в автосервиза каза:

– Глупаво е да рискуваш живота си така. Никой няма да ти благодари истински.

Замислих се над думите му. Дали наистина постъпих правилно? Дали смелостта е глупост или добродетел? Вечерта седнах с майка ми на балкона и гледах светлините на Пловдив.

– Мамо, страх ли те беше за мен?

– Много – прошепна тя. – Но ако ти не беше скочил… това дете нямаше да живее.

Дните минаваха бавно. Мария ми се обади няколко пъти – малката Елица щеше да се оправи напълно. Покани ме у тях на кафе. Когато пристигнах, ме посрещнаха с домашна баница и топъл чай.

– Георги, ти ни даде втори шанс – каза Мария със сълзи в очите. – Не знам как ще ти се отблагодарим.

Погледнах малката Елица – тя вече тичаше из стаята с куклата си и се смееше.

– Не ми дължите нищо – казах тихо. – Просто бъдете щастливи.

След този ден животът ми вече не беше същият. Започнах да ценя повече малките неща – усмивката на майка ми сутрин, аромата на прясно изпечен хляб от кварталната фурна, смеха на децата пред блока.

Но понякога нощем още чувам писъците от онази вечер и усещам ледената вода по кожата си. Питам се: ако пак попадна в такава ситуация… ще имам ли сили отново да скоча? Или страхът ще ме парализира?

Кажете ми вие: кое е по-важно – да запазиш собствения си живот или да спасиш чужд? Има ли граница между смелостта и безразсъдството?