След 25 години заедно: Празнотата, която остана

— Не мога повече, Мария. — Гласът му беше тих, почти шепот, но думите му се забиха в мен като нож. Стоях до прозореца в кухнята, държейки чашата с кафе, която трепереше в ръцете ми. Навън валеше дъжд, а капките се стичаха по стъклото като сълзи. — Какво значи това, Петре? — попитах, макар че вече усещах какво ще последва. — Просто… не мога. Не съм щастлив. Отдавна не съм.

Петър и аз бяхме заедно от студентските години. Минахме през всичко — първата ни квартира в Люлин, безпаричието, раждането на децата, безсънните нощи, когато малкият имаше бронхит и двамата се редувахме да го държим в ръце. Преживяхме смъртта на майка ми, неговото уволнение, после новата работа и първата ни семейна почивка на море в Обзор. Всичко това беше нашият живот — общ, споделен, изпълнен с малки радости и големи тревоги.

— Има ли друга? — попитах го с глас, който не познах. Той замълча. Това мълчание беше по-страшно от всяка дума.

— Коя е тя? — настоях. — Познавам ли я?

Петър се извърна към мен. Очите му бяха пълни с вина.

— Не исках така да стане… — започна той. — Това е… Даниела.

Светът ми се срина. Даниела беше моята най-близка приятелка от години. Работехме заедно в училището, където преподавахме български език и литература. Споделяхме всичко — от глупавите клюки в учителската стая до най-дълбоките си страхове. Тя беше до мен, когато баща ми почина. Аз бях до нея, когато мъжът ѝ я напусна.

— Даниела?! — извиках. — Това е шега, нали? Кажи ми, че е шега!

Петър само поклати глава.

В този момент сякаш всичко около мен се разпадна. Чувах гласа му като през стена. Виждах лицето му, но не можех да повярвам, че това се случва на мен. На нас.

Дните след това минаха като в мъгла. Децата — Виктор и Ани — бяха вече големи, но все още живееха с нас. Виктор работеше като програмист и рядко се прибираше навреме за вечеря. Ани учеше медицина и често нощуваше при приятеля си. Казах им истината една вечер на масата, докато ядохме супа от леща.

— Татко ще се изнесе — казах тихо.

Виктор ме погледна втренчено.

— Защо? Какво става?

— Има друга жена — отвърнах и усетих как гласът ми трепери.

Ани остави лъжицата си и избухна:

— Коя е тя?

— Даниела — прошепнах.

Виктор стана рязко от масата и излезе от стаята. Ани заплака. Сърцето ми се късаше заради тях.

Следващите седмици бяха кошмарни. Петър си събра багажа и се изнесе при Даниела. Аз останах сама в апартамента ни в Младост, заобиколена от спомени: снимки по стените, подаръци от годишнините ни, дребни бележки с „Обичам те“, които някога оставяхме един на друг по хладилника.

Колегите в училище започнаха да шушукат зад гърба ми. Виждах как някои ме гледат със съжаление, други с любопитство. Даниела вече не идваше на работа с мен сутрин; идваше с Петър. Веднъж я срещнах в коридора — очите ѝ бяха пълни със страх и вина.

— Мария… — започна тя.

— Не казвай нищо — прекъснах я. — Няма какво да кажеш.

Вечерите бяха най-тежки. Седях сама на дивана и гледах старите ни снимки: Петър ме държи за ръка на плажа; Виктор и Ани тичат по тревата в парка; аз и Даниела сме прегърнати на коледното тържество в училище. Всичко изглеждаше толкова далечно, сякаш принадлежи на друг живот.

Започнах да се питам къде сбърках. Дали не бях достатъчно добра съпруга? Дали не пропуснах нещо важно? Или просто животът ни беше износил до ръба?

Майка ми казваше: „Жената трябва да държи семейството цяло.“ Но как да го направя, когато всичко се разпада пред очите ми?

Една вечер Виктор се прибра по-рано от обикновено. Седна до мен на дивана.

— Мамо… Знам, че ти е трудно. Но ти си силна жена. Винаги си била.

Погледнах го през сълзи.

— Не знам дали мога повече…

— Можеш — каза той твърдо. — За нас можеш.

Тези думи ме разтърсиха. Реших да не се предавам. Започнах да излизам повече — разходки в Южния парк, срещи с колежки извън училище, записах се на курс по рисуване. Открих нови приятели, нови хобита, нови мечти.

Понякога още боли — особено когато видя Петър и Даниела заедно или когато децата говорят за баща си с тъга в очите. Но вече знам: животът продължава дори след най-голямото предателство.

Питам се: Колко струва едно приятелство? Колко струва едно семейство? И кога човек разбира коя е истинската му сила?