След смъртта на мъжа ѝ, свекърва ми поиска да се нанесе при нас: На 55 е, а се държи като безпомощна

– Не мога повече, Петре! – гласът ми трепереше, докато затварях вратата на спалнята. – Майка ти пак е разхвърляла всичко в кухнята и се оплаква, че не ѝ обръщаме внимание.

Петър въздъхна дълбоко. Седеше на ръба на леглото, с ръце в косата. – Какво искаш да направя, Ралица? Татко почина преди два месеца. Тя е сама. Не мога да я оставя.

– Но тя не е безпомощна! На 55 е, не на 85! – гневът ми се смесваше с вина. – Аз също имам нужда от спокойствие. Децата са малки, работя от вкъщи, а тя… тя просто ни задушава.

В този момент чухме как Мария хлопна вратата на банята. След миг се появи на прага, с влажна кърпа на челото и театрално въздишане.

– Петре, пак ме боли главата. Може ли да ми донесеш чай? – погледна ме с укор, сякаш аз бях виновна за всичко.

Петър стана и излезе. Останах сама, с пулсиращо сърце и усещане за безизходица. Кога домът ми стана чужд?

Преди два месеца всичко беше различно. Мария и Иван живееха в панелката си в Люлин. Виждахме се по празници, тя винаги носеше домашна баница и се шегуваше с Петър, че е разглезен от мен. После Иван почина внезапно – инфаркт. Погребението беше мрачно и студено, а Мария не пророни сълза. Само стоеше до ковчега и стискаше чантата си.

След това започнаха обажданията: „Не мога да спя сама“, „Страх ме е нощем“, „Всичко ми напомня на него“. Петър настоя да я поканим у дома „докато се съвземе“. Аз се съгласих – мислех, че ще е за седмица-две.

Но Мария се настани удобно. Донесе три куфара дрехи, саксии с мушката и снимки на Иван, които нареди из цялата ни дневна. Всяка сутрин правеше кафе и шумно въздишаше, докато гледаше през прозореца.

– Ралице, ти не разбираш – каза ми веднъж тихо. – Когато останеш сама след толкова години… всичко губи смисъл.

Опитах се да я разбера. Готвех любимите ѝ ястия, канех я да излезем на разходка. Но тя отказваше всичко: „Не ми е до хора“, „Главата ме боли“, „Краката ме болят“.

Децата започнаха да странят от нея. Виктория, на 7, веднъж прошепна: – Мамо, баба все е тъжна. Защо не си тръгва?

Петър се промени. Вечер стоеше до късно с майка си пред телевизора, а аз лягах сама. Започнах да се чувствам като гостенка в собствения си дом.

Една вечер не издържах.

– Петре, така не може! – казах му остро. – Имаме нужда от пространство. Ти си между две жени и не виждаш как страдаме всички.

Той ме погледна уморено:

– Какво предлагаш? Да я изхвърлим? Ти би ли оставила майка си сама?

– Не става дума за това! Но тя трябва да намери начин да продължи напред. Да си намери хоби, приятелки… Животът не свършва на 55!

На следващия ден Мария ме чу да говоря по телефона с приятелка:

– Не мога повече така… чувствам се като прислужница в собствения си дом…

Вечерта тя дойде при мен със сълзи в очите:

– Значи ти преча? Затова ли Иван умря – защото съм лоша жена и майка?

Сърцето ми се сви от вина и гняв едновременно.

– Не казвай такива неща! Просто… всички сме объркани. Трябва да намерим решение.

Тя избухна:

– Никой не ме иска! Дори синът ми вече ме гледа като товар!

Петър влезе и видя сцената. За първи път повиши тон:

– Стига! Всички страдаме! Мамо, трябва да опиташ да живееш отново! Ралица не ти е длъжна!

Мария избяга в стаята си и тресна вратата.

Тази нощ не спахме. Чувах я как плаче тихо през стената.

На сутринта седнахме тримата на масата. Мълчахме дълго.

– Може би трябва да опитам да се върна у дома – прошепна Мария. – Или поне да отида при сестра ми във Варна за малко…

Петър я прегърна. Аз също заплаках.

Сега домът ни е по-тих, но празен по друг начин. Чувствам вина и облекчение едновременно.

Понякога се питам: Къде свършва дългът към близките и къде започват нашите собствени граници? Дали някога ще намерим баланс между състраданието и нуждата от лично пространство?