Сметката за любовта: Как парите разбиха нашето семейство
„Това не може да е истина…“ – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си листа, който Димитър ми беше пъхнал под вратата. Беше късен петък вечер, децата вече спяха, а в апартамента на „Люлин“ цареше онази тежка тишина, която само истинският страх може да донесе. На листа, с неговия стегнат почерк, имаше заглавие: „Фактура за съвместно съжителство“. Под него – списък с разходи: храна, ток, вода, ремонти, дори подаръците за рождения ми ден. В края – обща сума и едно изречение: „Моля да уредиш задълженията си.“
Почувствах се като ударена. Седнах на ръба на леглото и се опитах да осмисля какво се случва. Димитър беше човекът, с когото споделих първата си любовна тръпка на студентската скамейка в Софийския университет. Той беше този, който ми обеща „докато смъртта ни раздели“. А сега… сега ми изпращаше фактура.
На следващата сутрин го заварих в кухнята. Седеше с чаша кафе и гледаше през прозореца към панелките отсреща. „Димитре, какво е това?“ – попитах тихо, но гневът вече клокочеше в мен.
Той не се обърна. „Просто искам да сме наясно кой какво дава и кой какво взима. Не е честно аз да плащам всичко.“
„Ти сериозно ли? Това ли е нашият живот – сметки и разписки?“
Той въздъхна тежко. „Не разбираш… Уморих се да се чувствам използван.“
В този момент сякаш нещо се счупи вътре в мен. Спомних си всички онези вечери, когато готвех до късно, когато стоях будна до децата с температура, когато работех на две места, за да стигнат парите. Спомних си как той излизаше с приятели, докато аз гладех ризите му. А сега – фактура.
В следващите дни между нас се настани ледена стена. Говорехме си само за децата – Мария и Петър – и за сметките. Вечерите минаваха в мълчание пред телевизора. Понякога го чувах как говори по телефона с майка си: „Не мога повече така… Тя не оценява нищо.“
Една вечер Мария ме попита: „Мамо, защо тате не ни целува за лека нощ?“ Не знаех какво да ѝ кажа. Как да обясня на едно 7-годишно дете, че баща ѝ вече не вижда семейството като дом, а като счетоводен баланс?
Опитах се да говоря с него. „Димитре, това не е решение. Пари винаги ще трябват, но ако загубим уважението помежду си… какво ни остава?“
Той само сви рамене. „Може би така ще разбереш колко струва всичко.“
Започнах да се чудя – къде сбъркахме? Дали беше онази година, когато останах без работа и той пое всичко? Или когато започна да работи извънредно и почти не го виждахме? Или просто любовта ни се беше изчерпала?
Майка ми настояваше да се прибера при тях в Пловдив. „Не стой там и не търпи унижения! Ти си силна жена!“ Но аз не исках да бягам. Исках да разбера дали има смисъл да се боря.
Една вечер седнахме на масата – аз, Димитър и децата. Казах им: „В нашия дом няма място за сметки между мама и тате. Има място само за обич и уважение.“ Димитър ме изгледа студено: „Това са празни приказки.“
На следващия ден подадох молба за развод.
Беше най-трудното решение в живота ми. Не заради мен – а заради Мария и Петър. Но не можех да позволя на децата си да растат в дом без любов.
Минаха месеци на адвокати, срещи със социални работници и безсънни нощи. Димитър настояваше за точен разчет на издръжката: „Искам всичко по документи.“ Аз плаках всяка вечер, но пред децата се усмихвах.
Сега живея с тях в малък апартамент под наем в Кюстендил. Работя като учителка по литература и всяка вечер им чета приказки преди лягане. Понякога Мария пита: „Мамо, ще се върнем ли някога при тате?“ А аз само я прегръщам.
Понякога се питам – струваше ли си всичко това? Може ли една фактура да сложи край на цял един живот? Или просто парите са извадили наяве всичко онова, което отдавна е било счупено?
А вие как мислите – може ли любовта да оцелее там, където парите са по-важни от човека до теб?