Снаха ми ме приема за бавачка, а аз вече не издържам

– Мамо, ще можеш ли пак да вземеш децата утре? – гласът на снаха ми Елена звучи почти като заповед, не като молба. Стоя до прозореца в малката си кухня в Люлин, с чаша чай в ръка, и усещам как гърлото ми се стяга. Не съм спала добре цяла седмица – малкият Борко пак беше с температура, а Марияна, по-голямата, не иска да заспива без приказка от баба.

– Елена, аз… – опитвам се да кажа нещо, но думите заседват. Как да ѝ обясня, че вече не мога? Че ставите ме болят, че понякога ми се вие свят, че имам нужда от малко време за себе си? Но тя вече е затворила телефона. Знае, че ще кажа „да“, както винаги.

Поглеждам към снимката на покойния ми съпруг Иван на шкафа. „Какво би казал ти, Иване?“, питам го наум. Той винаги беше твърд – „Марийче, трябва да се научиш да казваш ‘не’ понякога.“ Но аз не мога. Обичам децата си, обичам внуците си. Когато се роди първият ми внук, плаках от щастие. Помня как държах Борко за първи път – малко вързопче с огромни кафяви очи. Тогава си мислех: „Ще дам всичко за това дете.“

Но сега… Сега се чувствам като сянка на себе си. Сутрин ставам рано, приготвям закуска за децата, водя ги на градина или училище, после тичам до магазина, после пак при тях. Вечер съм толкова уморена, че едва държа очите си отворени. А Елена и синът ми Петър работят до късно – разбирам ги, животът е труден, парите не стигат. Но никой не ме пита как съм аз.

Веднъж опитах да заговоря с Петър.

– Сине, може ли да поговорим?
– Какво има, мамо? – той гледа телефона си.
– Аз… малко съм уморена напоследък. Може би трябва да помислите за детегледачка понякога…
– Мамо, ти си най-добрата баба! Децата те обожават! А и знаеш колко са скъпи детегледачките… – той ме прегръща бегло и излиза от стаята.

Оставам сама с мислите си. Дали съм лоша майка и баба, щом се чувствам така? Дали съм егоистка? В квартала всички казват: „Баба е гръбнакът на семейството.“ Но кой се грижи за бабата?

Един ден Марияна ме пита:
– Бабо, защо винаги си тъжна напоследък?
Погалвам я по косата и се усмихвам насила:
– Не съм тъжна, слънчице. Просто съм малко уморена.

Но тя усеща всичко. Децата усещат много повече, отколкото възрастните предполагат.

В неделя вечерта Елена идва да вземе децата. Виждам я уморена и раздразнена.
– Мария, пак ли не си им дала сладолед? Казах ти, че могат по малко…
– Елена, Борко беше с температура…
– Ох, всеки път едно и също! – тросва се тя и грабва децата.

Седя на дивана и плача тихо. Не заради сладоледа. Не заради умората. А защото усещам как губя себе си. Станала съм невидима – просто функция в живота на другите.

На следващия ден срещам съседката ми леля Пенка пред блока.
– Марийче, пак ли гледаш внучетата? Аз вече не мога – казах им го ясно! Искам да поживея малко за себе си!
– Ама как го направи? – питам я с възхищение.
– Просто казах: „Не мога повече.“ И точка.

Вечерта лежа будна и мисля: мога ли и аз така? Мога ли да кажа „не“, без да се чувствам виновна? На следващия ден Елена пак звъни.
– Мария, ще можеш ли утре?
Този път поемам дълбоко въздух.
– Елена… трябва да поговорим. Аз много обичам децата ви, но вече ми е трудно. Имам нужда от почивка понякога.
От другата страна настъпва тишина.
– Добре… ще помислим какво да правим – казва тя тихо.

Затварям телефона с треперещи ръце. Не знам какво ще стане утре. Може би ще ми се разсърдят. Може би ще ме разберат. Но поне веднъж казах какво чувствам.

Сега стоя до прозореца и гледам залеза над панелките. Чудя се: Кога семейството ни забрави да пита „Как си?“ Кога спряхме да се виждаме като хора, а започнахме да се приемаме за даденост?

А вие как мислите – има ли право бабата да каже „не“? Или сме длъжни винаги да сме там за всички?