Снахата превърна дома ни в купон, а синът ми мълчи – докога ще търпя това?

– Пак ли ще има гости тази вечер, Ели? – гласът ми трепери, докато гледам как тя нарежда чаши и чинии по масата в хола.

– Мамо, не се притеснявай, ще е само няколко приятели – отвръща тя с усмивка, която не достига до очите ѝ.

Поглеждам към Димитър, сина ми. Седи на дивана, забил поглед в телефона си. Не казва нищо. От седмици е така – мълчи, когато Ели кани хора у дома, мълчи, когато музиката гърми до късно, мълчи дори когато аз не издържам и се разплаквам в кухнята.

Преди две години се нанесоха при нас – уж временно, докато си стъпят на краката. Аз и съпругът ми Петър се зарадвахме – домът ни отново се изпълни с живот. Но сега… Сега се чувствам като чужденец в собствения си дом.

Всяка вечер едно и също: смях, музика, непознати лица. Понякога идват по десетина души – колеги на Ели от рекламната агенция, приятели от университета, някакви хора, които дори не знам как се казват. Аз и Петър се затваряме в спалнята и се преструваме, че не чуваме нищо. Но как да не чуеш, когато стените треперят от баса?

– Димитре – прошепвам една вечер, когато той влиза в кухнята да си сипе вода. – Не може така повече. Това е нашият дом.

Той ме поглежда уморено:

– Мамо, моля те… Не започвай пак. Ели има нужда да се разтовари. Тежко ѝ е в работата.

– А на нас не ни е ли тежко? – питам аз през сълзи.

Той въздъхва и излиза. Оставя ме сама с болката си.

Петър е още по-безсилен от мен. Той е човек на мира – цял живот е работил като учител по математика, свикнал е с реда и тишината. Сега обаче всяка вечер гледа телевизия със слушалки на ушите, за да не чува какво става отвън.

– Ще мине – казва ми тихо. – Младите са такива.

Но аз знам, че не е нормално. Не е нормално да се страхуваш да излезеш от стаята си. Не е нормално да не можеш да поканиш приятелка на кафе, защото не знаеш дали няма да завариш купон посред бял ден.

Една вечер не издържах. Купонът беше особено шумен – чуваха се викове и чупене на бутилки. Излязох от спалнята и застанах на прага на хола.

– Стига! – извиках. – Това не е общежитие! Искам тишина!

Всички замлъкнаха. Ели ме изгледа с презрение:

– Ако не ти харесва, можеш да си легнеш по-рано.

Димитър не каза нищо. Само наведе глава.

На следващия ден Ели не ми проговори. Димитър също избягваше погледа ми. Чувствах се виновна, че съм развалила „забавлението“ им. Но още повече ме болеше мълчанието на сина ми.

Започнах да се чудя: аз ли съм виновна? Прекалено ли съм строга? Може би трябва да приема новите времена? Но как да приема, че домът ми вече не е мой?

Една сутрин намерих Петър да плаче в кухнята. Никога не го бях виждала така.

– Не издържам повече – прошепна той. – Това не е живот.

Тогава реших: ще говоря с Димитър сериозно.

– Сине, трябва да избереш – казах му вечерта. – Или намирате свое жилище с Ели, или купоните спират. Не мога повече така.

Той ме гледаше дълго, безмълвно. После каза:

– Мамо… страх ме е да говоря с нея. Ако ѝ поставя ултиматум, ще си тръгне.

– А ти какво искаш? Да живееш цял живот в страх?

Димитър замълча. Видях сълзи в очите му.

– Обичам я… но вече не знам дали тя обича мен или само свободата си.

В този момент разбрах: синът ми е пленник в собствения си живот. И аз съм пленник заедно с него.

Дните минават, а нищо не се променя. Купоните продължават, Димитър мълчи, Петър страда, а аз се чудя: трябва ли да се намеся още по-решително? Или да ги оставя сами да си решат проблемите?

Понякога нощем лежа будна и си мисля: Кога домът престава да бъде дом? Кога любовта към детето преминава границата и започваш да вредиш вместо да помагаш?

Кажете ми вие: какво бихте направили на мое място? Трябва ли майката да търпи всичко или има право да защити себе си и дома си?