Снимка на шестмесечния ми син в Пловдивски супермаркет преобърна живота ни

– Мамо, виж! Това е Алекс на екрана! – извика дъщеря ми Мария, сочейки с пръст към големия монитор над касите в супермаркета. Беше събота следобед, а аз бях изтощена от безсънните нощи с шестмесечния Алекс, който сега спеше спокойно в количката. Погледнах нагоре и наистина – на екрана се виждаше как камерата е уловила лицето му, усмихнато и невинно, докато аз ровех из чантата си за портмонето.

Не обърнах особено внимание тогава. Но когато се прибрахме у дома в квартал „Кючук Париж“, телефонът ми започна да звъни. Първо беше съседката ни леля Гинка:

– Видях Алекс във Фейсбук! Какво прави детето ти по камерите? Всички говорят за вас!

Оказа се, че някой беше снимал екрана с телефона си и беше качил снимката във фейсбук групата „Пловдив Мама“. За броени часове снимката събра стотици харесвания и коментари. „Какво сладко бебе!“, „Господи, какви очи!“, „Това дете трябва да стане модел!“ – пишеха непознати жени. Но имаше и други:

„Коя нормална майка оставя детето си така изложено?“
„Поредната, която търси внимание!“

Сърцето ми се сви. Не бях търсила внимание. Просто бях майка, която се опитва да преживее деня. Мъжът ми Петър се прибра от работа и веднага разбра, че нещо не е наред.

– Какво има, Яна?
– Снимката на Алекс е навсякъде. Хората говорят глупости…
– Не им обръщай внимание. Утре ще забравят.

Но не забравиха. На следващия ден получих съобщение от местна агенция за детски модели. Искаха да направят фотосесия с Алекс. Петър беше против:

– Не искам синът ми да става публично достояние! Не знаеш какви хора има!
– Но това може да е шанс за него… за нас! – отвърнах аз, усещайки как надеждата се смесва със страх.

Междувременно майка ми настояваше да се възползваме от възможността:

– Яна, ти знаеш ли колко семейства мечтаят за такъв шанс? Може би това е знак!

Но баща ми беше категоричен:

– Не искам внукът ми да расте под светлините на прожекторите. Виж какво става с децата по телевизията!

В квартала започнаха да ни гледат с други очи. Една сутрин, докато бутах количката към парка, чух две жени да шушукат зад гърба ми:

– Тя само това чакаше – да стане известна!
– Ами ако някой лош човек види снимката?

Започнах да се съмнявам във всичко. Дали не сгреших? Дали не изложих Алекс на опасност? Вечерта седнах до леглото му и го гледах как спи. Толкова невинен, толкова беззащитен.

Петър седна до мен.
– Яна, знам, че ти е тежко. Но трябва да решим заедно какво ще правим.
– Страх ме е, Петре. Хората могат да бъдат жестоки.
– Но могат и да бъдат добри. Виж колко хора написаха хубави неща.

Дните минаваха, а аз се лутах между надеждата и страха. Получих още няколко предложения – интервю за местна телевизия, покана за участие в благотворителна кампания. Мария беше развълнувана:

– Мамо, ще станем известни! Ще имам най-известния брат!

Но аз усещах тежестта на отговорността. Всяка вечер четях нови коментари – някои пълни с обич, други с омраза. Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми спряха да ми звънят – може би от завист, може би от страх да не бъдат въвлечени в „скандала“.

Една вечер майка ми дойде у дома и ме намери разплакана.
– Янечка, защо плачеш?
– Не знам какво да правя… Страх ме е за Алекс.
– Той има теб. Има ни всички нас. Каквото и да решиш, ще сме до теб.

Тогава взех решение – отказах всички предложения за фотосесии и интервюта. Изтрих снимката от профила си и помолих администратора на групата да я премахне. Някои хора ме подкрепиха, други ме обвиниха в неблагодарност.

Животът постепенно се върна към нормалното си русло, но аз вече не бях същата. Научих колко крехка е границата между обичта и завистта, между подкрепата и осъждането. Научих колко трудно е да бъдеш майка в свят, в който всеки има мнение за живота ти.

Понякога вечер сядам до Алекс и си мисля: Дали постъпих правилно? Дали трябваше да му дам шанс за нещо повече или го предпазих от свят, който още не разбира? Как бихте постъпили вие на мое място?