Снимката, която промени всичко: Историята на една българска снаха и нейната свекърва

– Какво правиш с тази снимка? – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на хола. Свекърва ми, Мария, държеше стара, избеляла снимка на съпруга ми като бебе и я държеше над главата на новородения ни син, Виктор. Очите ѝ бяха затворени, устните ѝ мърдаха беззвучно.

– Моля те, не ме прекъсвай – прошепна тя, без да ме погледне. – Това е за здраве. Така правеха майка ми и баба ми. Снимката пази детето от лоши очи.

Стоях като вкаменена. Не знаех дали да се ядосам или да се разплача. Бях излязла само за малко до магазина, а когато се върнах, заварих този странен ритуал. Въздухът в стаята беше натежал от нещо старо, нещо, което не разбирах.

Преди шест месеца родих Виктор. Всички казваха, че съм щастливка – имам добър мъж, хубаво дете, живеем в апартамента на родителите му в центъра на Пловдив. Но никой не виждаше колко самотна се чувствах сред тези стени, пропити с чужди спомени и чужди правила.

В първите дни след раждането Мария беше навсякъде – готвеше, чистеше, даваше съвети, които звучаха като заповеди. „Не го гушкай толкова, ще го разглезиш!“, „Дай му вода със захар!“, „Обличай го по-дебело!“. Опитвах се да ѝ благодаря, но всяка дума заседваше в гърлото ми като кост.

Един следобед реших да изляза с количката в близкия парк. Там срещнах други майки и баби. Забелязах нещо странно – повечето баби бутаха количките на дъщерите си, не на снахите си. Само една жена – леля Сийка от третия етаж – разхождаше внучката си от сина си. Всички други сякаш държаха дистанция от семействата на синовете си.

– Защо така? – попитах една от майките, Деси. – Защо бабите са по-близки с децата на дъщерите си?

– Ох, Ели, така е открай време – въздъхна тя. – Снахата винаги си остава чужда. Майката вярва само на дъщеря си. На снаха не се доверява напълно.

Тези думи ме преследваха дни наред. Всяко действие на Мария започна да ми тежи още повече. Чувствах се като гостенка в собствения си дом.

Вечерта след случката със снимката седнах до съпруга ми, Петър.

– Петре, не мога повече така – прошепнах. – Чувствам се излишна. Майка ти не ми вярва, не ме приема.

Той въздъхна тежко:

– Знам, Ели… Но тя е такава. Свикнала е да командва. И аз понякога се задушавам.

– Ами ако си тръгнем? Да наемем нещо малко за нас?

– Не можем да си позволим сега… А и ще я съсипем.

Думите му ме удариха като шамар. Винаги някой друг беше по-важен от мен – майка му, традициите, мнението на съседите.

На следващия ден Мария донесе супа и остави чинията пред мен.

– Яж, Ели! Трябва сили да имаш за детето!

– Благодаря – казах тихо.

– Знам, че ти е трудно с мен… Но аз само добро искам за Виктор.

Погледнах я в очите за първи път от седмици.

– Знам… Но понякога имам нужда сама да бъда майка на детето си.

Тя замълча дълго.

– Когато Петър беше малък, майка ми не ми позволяваше нищо сама да решавам – прошепна тя. – Може би затова сега се страхувам да не сбъркаш… Защото аз сбърках много.

В този момент видях Мария не като свекърва, а като жена със свои страхове и рани.

Седмиците минаваха бавно. Започнахме да говорим повече – за Петър като дете, за моето детство в Хасково, за мечтите ни. Понякога спорехме ожесточено за дреболии: дали Виктор да носи чорапи през юли или дали да го кръстим на баща ѝ или на моята майка. Но вече не се страхувах да кажа какво мисля.

Една вечер седяхме трите поколения жени около масата – аз, Мария и Виктор в скута ми. Тя извади снимката отново.

– Знаеш ли… Може би е време да направим нова снимка – каза тя и сложи ръката си върху моята.

Погледнах я и усетих как тежестта между нас леко се разтваря. Не напълно – но вече можех да дишам по-леко.

Сега често се питам: Дали някога снаха престава да бъде чужда? Или просто трябва време и малко смелост от двете страни? Как мислите вие?