Срам ме е от теб, мамо – Когато любовта не стига

— Мамо, не искам да идваш на рождения ден на Петър. — Гласът на дъщеря ми, Мария, трепереше, но в очите ѝ нямаше съмнение. Стоеше пред мен, стиснала чантата си, облечена в новата си рокля, която, разбира се, не беше купена от мен. — Моля те, не ме карай да обяснявам. Просто… не искам.

Сърцето ми се сви, сякаш някой го стисна с ледени пръсти. Не можех да повярвам, че чувам това от собственото си дете. Винаги съм се гордяла с нея – умна, красива, възпитана. А сега стоеше пред мен и ме молеше да не присъствам на празника ѝ, защото се срамува от мен. Защото не можех да ѝ купя скъпи подаръци, защото не можех да се облека като майката на Петър, защото не можех да говоря за екскурзии в чужбина и нови коли.

— Мария, какво става? — опитах се да запазя гласа си спокоен, но усещах как сълзите напират. — Какво съм направила, че да се срамуваш от мен?

Тя извърна поглед. — Просто… не е като при другите. Свекърва ми винаги е елегантна, винаги носи нещо скъпо. Ти… ти си добра, но хората гледат. Не искам да ме питат защо майка ми е такава.

Такава? Каква? Бедна? Износена? Уморена? Майка, която е работила по две смени, за да може дъщеря ѝ да има обувки за бала? Майка, която е пропуснала собствения си рожден ден, за да купи учебници? Майка, която е гладувала, за да има Мария какво да яде?

В този момент сякаш целият ми живот се срина. Спомних си как, когато Мария беше малка, ѝ купувах сладолед с последните си стотинки. Как я водех в парка, защото нямаше пари за кино. Как ѝ шиех рокли от стари дрехи, за да не се чувства различна от другите деца. Всичко това ли нямаше значение?

— Мария, аз те обичам. — Гласът ми беше едва шепот. — Всичко, което съм правила, беше за теб. Не съм имала възможност за повече, но винаги съм давала всичко от себе си.

Тя замълча. За миг си помислих, че ще се разплаче, но вместо това само сви рамене и излезе. Вратата се затвори тихо, но ехото ѝ отекна в душата ми.

Останах сама в малката кухня, огледах се – старият хладилник, избелелите пердета, масата с петна от кафе. Всичко тук беше плод на години труд, на лишения, на любов. Но явно това не беше достатъчно.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за думите ѝ. Какво съм пропуснала? Къде сбърках? Защо любовта ми не беше достатъчна? Защо в този свят, в нашата България, всичко се измерва с пари, с вещи, с показност?

На следващия ден отидох на работа – чистачка в една малка фирма. Колежките ми, повечето жени като мен, говореха за децата си, за проблемите си. Не казах нищо. Не исках да споделям болката си. Но една от тях, леля Пенка, ме погледна внимателно.

— Какво има, Цвети? — попита тя. — Не си добре.

— Дъщеря ми се срамува от мен — изтърсих, без да се замисля.

Тя въздъхна тежко. — Децата не разбират. Мислят, че всичко им се полага. А ние… ние даваме, докато не остане нищо от нас.

Вечерта, когато Мария се прибра, беше късно. Беше весела, носеше подаръци, снимки. Седна срещу мен и започна да ми разказва за празника, за гостите, за това как свекърва ѝ ѝ подарила златна гривна.

— Мамо, виж колко е красива! — показа ми гривната. — Всички ми завиждаха.

Погледнах я и не казах нищо. В този момент осъзнах, че между нас има пропаст. Пропаст, която не можех да запълня с любов, с грижа, с жертви. Пропаст, която беше изкопана от липсата, от бедността, от обществото, което цени златото повече от сърцето.

— Мария, щастлива ли си? — попитах я тихо.

Тя се замисли. — Не знам, мамо. Понякога си мисля, че ако имах повече, щях да съм по-щастлива.

— А ако изгубиш всичко това? — прошепнах. — Ще остана ли аз до теб?

Тя не отговори. Само ме погледна с онзи поглед, който някога беше пълен с обич, а сега беше празен.

Седнах до прозореца и гледах светлините на града. Мислех си за всички майки като мен – самотни, уморени, забравени. За всички деца, които някога ще разберат, че любовта не се мери в гривни и коли.

— Кажете ми, хора, кога любовта стана по-малко важна от парите? Кога забравихме какво значи да си майка? — питам се и до днес, а отговорът все още боли.