Срам на масата: Неделният обяд, който разруши всичко
– Не мога да повярвам, че пак си ги довела с мръсни обувки! – гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха като нож още преди да успея да сваля якетата на децата. Стоях на прага на хола ѝ, с две разчорлени главички до мен – моите близнаци, Калина и Борис, които се спогледаха виновно. Петър, мъжът ми, вече седеше на масата и ровеше в телефона си, сякаш не чува нищо.
– Мамо, обувките са чисти – опитах се да кажа спокойно, но гласът ми трепереше. – Навън е кално, няма как…
– Всеки път едно и също! – прекъсна ме тя. – Ако беше научила децата си на ред, нямаше да се цапа къщата ми! А ти… – погледна ме с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и незначителна. – Ти си виновна за всичко. Ако беше по-добра майка…
Стиснах зъби. Вече усещах как бузите ми пламват от срам и гняв. Калина се хвана за ръката ми и прошепна:
– Мамо, можем ли да си тръгнем?
Петър не каза нищо. Дори не вдигна глава. Сякаш го нямаше в стаята.
– Седнете! – нареди Мария. – Ще ядем, а после ще почистя след вас, както винаги.
Седнахме. Масата беше отрупана с традиционни ястия – пълнени чушки, мусака, салата от домати и краставици. Миришеше на уют и дом, но атмосферата беше натежала от напрежение.
– Борис, защо пак си с разкъсани колене на панталона? – продължи тя. – Каква майка си ти? Не можеш ли поне веднъж да ги облечеш като хората?
– Мамо, той е дете… – опитах се пак.
– Не ме прекъсвай! – изсъска тя. – На времето Петър никога не е бил така разпасан. Но ти… ти ги разваляш!
Петър все още мълчеше. Погледнах го отчаяно, търсейки подкрепа. Той само сви рамене и продължи да бута храната по чинията си.
В този момент нещо в мен се пречупи. Толкова години търпях забележките ѝ – за това как готвя, как възпитавам децата, как изглеждам… Винаги мълчах заради Петър, заради мира в семейството. Но този път беше различно. Видях страха в очите на Калина и срама в лицето на Борис.
– Достатъчно! – гласът ми прозвуча по-силен, отколкото очаквах. – Няма да позволя повече да обиждаш мен или децата ми!
Мария ме изгледа така, сякаш съм я ударила.
– Как смееш? В моята къща!
– Да, в твоята къща. Но това са моите деца и аз съм тяхната майка! Ако не можеш да ги приемеш такива, каквито са, няма да идваме повече тук.
Петър най-накрая вдигна глава:
– Недей така… Моля те…
– Не мога повече! – обърнах се към него със сълзи в очите. – Ти никога не ме защитаваш! Винаги мълчиш и оставяш майка си да ни унижава!
Настъпи тягостна тишина. Децата гледаха ту мен, ту баба си. Мария стана рязко от масата и тресна чиния в мивката.
– Неблагодарници! Всичко правя за вас! А ти… ти ще ми забраняваш да виждам внуците си?
– Не ти забранявам нищо – казах тихо. – Просто искам уважение.
Петър стана и той:
– Мамо… може би наистина трябва да поговорим…
– Няма какво да говорим! – викна тя. – Или тя ще се научи на уважение, или повече няма да стъпва тук!
Взех децата за ръка и тръгнах към вратата. Сърцето ми биеше лудо. Чувах как Петър се опитва да я успокои зад гърба ми.
Вкъщи беше тихо. Калина ме прегърна:
– Мамо, ти беше много смела.
Борис кимна сериозно:
– И аз не искам повече при баба Мария.
Петър се прибра късно вечерта. Не каза почти нищо. Само седна до мен на дивана и прошепна:
– Не знам какво да правя…
– И аз не знам – отвърнах му. – Но повече няма да търпя това.
След този ден всичко се промени. Посещенията при Мария станаха редки и напрегнати. Петър се опитваше да балансира между нас, но дистанцията между мен и него растеше. Често се питах дали постъпих правилно – дали защитих децата си или просто разбих семейството ни още повече.
Понякога нощем лежа будна и се чудя: Колко още жени като мен търпят заради мира у дома? Кога най-сетне ще започнем да избираме себе си и децата си пред чуждото мнение? Какво бихте направили вие на мое място?