Срам ни е пред съседите – любовта ми след шейсетте
– Мамо, срам ни е пред съседите! – думите на дъщеря ми Магдалена ме удариха като шамар. Стоях в хола, стиснала чашата с чай, а ръцете ми трепереха. Беше неделя, миришеше на печени чушки, а в мен се бореха две жени – майката, която винаги е правила всичко за децата си, и жената, която за първи път от години усещаше сърцето си живо.
– Маги, не разбирам защо ти е толкова трудно да приемеш, че съм щастлива – опитах се да говоря спокойно, но гласът ми издаваше колко съм наранена.
Тя се обърна рязко към мен, очите ѝ бяха пълни с упрек.
– На 63 години си! Какво ще кажат хората? Съседите вече шушукат! – изсъска тя и тресна вратата на кухнята.
Седнах на стола и се загледах през прозореца. В двора съседката Пенка простираше пране и хвърляше любопитни погледи към нашата къща. Сякаш всички знаеха. Сякаш всички чакаха да се проваля.
Преди седем години останах вдовица. Животът ми се сви до готвене, чистене и гледане на внуците. Децата ми – Магдалена и Петър – идваха всяка неделя на обяд. Говорехме за работа, за цените в магазина, за болежките на старостта. Никой не питаше как се чувствам. Никой не забелязваше самотата ми.
Докато една сутрин не срещнах Иван в кварталната пекарна. Познавах го бегло – беше вдовец от съседната улица. Усмихна ми се топло и ме покани на кафе. Сърцето ми подскочи като на млада мома. Седнахме в малкото кафене до пазара, говорихме с часове за книги, за младостта ни в Пловдив, за любимите ни песни от „Щурците“.
– Хубаво е да има с кого да споделиш залеза – каза Иван и ме хвана за ръката.
Оттогава започнахме да се виждаме всеки вторник и петък. Разхождахме се по Марица, ходихме на кино, а веднъж дори танцувахме на площада по време на празника на града. За първи път от години се чувствах жива.
Но когато разказах на децата си за Иван, всичко се промени. Магдалена избухна първа:
– Мамо, ти си баба! Какво ще кажат хората? Не ти ли стига, че вече ни гледат накриво заради развода на Петър?
Петър беше по-тих:
– Ако това те прави щастлива… Но не искам да страдаш после.
Вечерите станаха тежки. Магдалена спря да ми звъни. Внуците идваха по-рядко. Съседките ме гледаха с други очи – едни със завист, други със съжаление.
Една вечер Иван ме покани у тях на вечеря. Беше приготвил мусака и салата от домати и краставици – любимата ми. Слушахме стари плочи и той ме прегърна нежно.
– Халинка, не заслужаваш да живееш в сянка. Животът е кратък – прошепна той.
Върнах се у дома късно. Магдалена ме чакаше на прага.
– Къде беше? Всички говорят! Дори леля Сийка те видяла с него в парка! Не мислиш ли за нас?
– А някой мисли ли за мен? – избухнах аз. – Седем години съм сама! Не съм престанала да бъда майка ви, но съм и жена!
Магдалена заплака. За първи път я видях толкова объркана.
– Просто… просто не знам как да го приема – прошепна тя.
На следващия ден Иван ми донесе букет бели карамфили.
– Не позволявай на никого да ти казва как да живееш – каза той и ме целуна по челото.
Започнах да излизам повече. Отидохме заедно на театър, после на екскурзия до Копривщица. Чувствах се като момиче отново. Но всеки път, когато се прибирах у дома, усещах тежестта на неодобрението.
Една вечер седнах с Магдалена и Петър на масата.
– Знам, че ви е трудно – започнах тихо. – Но аз не съм престанала да бъда ваша майка само защото обичам някого отново. Не искам да живея в лъжа или страх от това „какво ще кажат хората“. Искам да бъда щастлива. За първи път от години.
Магдалена ме гледаше дълго. После стана и ме прегърна.
– Мамо… извинявай. Просто… не знаех колко си самотна.
Петър кимна мълчаливо.
Сега вече не крия Иван. Разхождаме се заедно из квартала, ходим на гости при приятели, понякога дори пеем стари шлагери у дома. Съседките още шушукат, но вече не ме боли толкова.
Понякога си мисля: Защо в България щастието след шейсетте е табу? Защо трябва да живеем според чуждите очаквания? Може би е време да променим това… Как мислите?