Срамуваш ме пред съседите – История за любов след шейсетте и семейни рани

— Мамо, пак ли ще излизаш с него? — гласът на дъщеря ми Елица проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех дали изобщо имам право да бъда щастлива.

— Да, Елице. Ще се видя с Петър. — Гласът ми трепереше, но се опитах да изглеждам спокойна.

— Срамота! На твоите години! Какво ще кажат съседите? — намеси се синът ми Борис, който току-що бе влязъл с торба от магазина. — Не ти ли стига, че всички вече шушукат зад гърба ни?

Погледнах ги — децата ми, вече пораснали, с деца и грижи свои. А аз? Аз бях просто тяхната майка, вдовица от десет години, която според тях трябваше да живее в сянката на миналото си.

Срещнах Петър случайно. Беше един от онези дъждовни дни, когато човек не очаква нищо хубаво да му се случи. Влязох в кафенето на „Графа“, за да се скрия от пороя. Той седеше сам на маса до прозореца, четеше книга. Усмихна ми се, покани ме да седна при него. Разговорът ни потече леко — за книги, за театър, за живота преди и след промените през 90-те. Почувствах се жива, истинска, сякаш някой най-сетне виждаше мен, а не просто ролята ми на майка или баба.

Петър беше вдовец като мен. Имаше топли очи и ръце, които знаеха как да държат женска ръка — нежно, но сигурно. След първата ни среща започнахме да се виждаме често. Разхождахме се в Борисовата градина, ходихме на кино „Одеон“, пиехме кафе в малки квартални заведения. За първи път от години усещах пеперуди в стомаха си.

Но когато разказах на децата си за Петър, всичко се промени. Първо беше мълчанието — тежко и осъдително. После започнаха подмятанията: „На твоята възраст това не е прилично“, „Ще станеш за смях“, „Какво ще кажат хората?“

Веднъж Елица дойде разплакана:
— Мамо, децата в училище се подиграват на Мария, че баба ѝ има гадже! Не мислиш ли за нас?

Сърцето ми се сви. Винаги съм живяла заради тях — работех две работи, за да не им липсва нищо; отказвах си нови дрехи, за да им купя учебници; стоях будна нощем, когато бяха болни. А сега… Сега трябваше да се откажа и от последното си право на щастие?

Петър усещаше болката ми.
— Не им позволявай да ти вземат радостта — каза ми веднъж, докато вървяхме по „Шишман“. — Животът е кратък. Ако не сега, кога?

Но натискът ставаше все по-силен. Съседката леля Сийка ме спря пред входа:
— Марийке, какви са тия работи? На твоята възраст — любов! Хората говорят…

В магазина продавачката ме гледаше с насмешка:
— Охо, пак ли ще купуваме две кафета?

Дори приятелките ми започнаха да се държат странно. Една вечер на карти у дома Дора прошепна:
— Не те ли е страх? Ами ако ти разбият сърцето?

Страхувах се. Но повече ме беше страх да не пропусна последния влак към щастието.

Една вечер Борис дойде ядосан:
— Мамо, татко сигурно се обръща в гроба! Как можа така?

Изпуснах чашата си и тя се разби на плочките. Сълзите ми потекоха безконтролно.
— А аз? Аз нямам ли право на живот? На обич? Толкова ли е страшно една жена на 63 да бъде щастлива?

Децата ми замълчаха. За първи път видях колебание в очите им.

С Петър започнахме да крием срещите си. Чувствах се като ученичка — тръпнеща от очакване и страх едновременно. Но всяка разходка с него беше глътка въздух сред задушаващия морал на квартала.

Един ден Петър ме покани у тях на вечеря. Беше приготвил мусака по стара рецепта на майка си. Седяхме на балкона му с изглед към Витоша и говорехме за мечти — неговите и моите.

— Марио, страхуваш ли се? — попита той тихо.
— Да… Но повече ме е страх да остана сама — признах си.

Месец по-късно реших да поканя Петър у дома. Децата ми бяха там със семействата си. Вечерята беше напрегната — никой не говореше много. Но когато Петър разказа смешна история от младостта си, внучката ми Мария избухна в смях. За миг напрежението спадна.

След тази вечер нещата започнаха бавно да се променят. Децата ми все още не приемаха напълно връзката ни, но вече не ме упрекваха толкова открито. Съседите продължаваха да шушукат, но аз вече не им обръщах внимание.

Сега, когато вървя ръка за ръка с Петър по алеите на Южния парк, усещам погледите зад гърба си. Но вече не ме боли толкова. Научих се да живея за себе си.

Понякога вечер седя до прозореца и се питам: Колко още жени като мен живеят в сянката на чуждите очаквания? Кога най-сетне ще спрем да се срамуваме от щастието си?